Въведението в историята е достъпно и в аудио формат тук:
Момчето се казваше Сантяго. Смрачаваше се вече, ко¬гато то пристигна със стадото си до една стара и изос¬тавена църква. Покривът отдавна се беше срутил, а на мястото на сакристията бе израсло огромно смокиново дърво.
Реши да пренощува тук. Вкара овцете през разнебитената порта и я залости с няколко дъски така, че да не могат да избягат. Из тоя край нямаше вълци, но веднъж една овца се бе измъкнала през нощта и момчето си пропиля целия следващ ден да я търси.
Постла на пода наметалото си и легна, използвайки за възглавница книгата, която току-що бе прочело. За¬спа с мисълта, че трябва да започне да чете по-дебели книги: щеше да ги чете повече време и щяха да бъдат по-удобни възглавници за през нощта.
Когато се събуди, още не се бе разсъмнало. Поглед¬на нагоре и видя звездите, които блещукаха през сруте¬ния покрив.
„Ще ми се да поспя още малко”, каза си то. Бе съну¬вало същия сън от миналата седмица и отново се бе съ¬будило преди края.
Стана и пийна глътка вино. После взе гегата и започна да разбужда овцете, които още спяха. Беше забеля¬зало, че щом стане от сън, повечето от животните също започват да се будят. Сякаш някаква тайнствена сила бе свързала живота му с живота на овцете, които от две години обикаляха с него по тези места, търсейки вода и храна.
– Така са свикнали с мен, че знаят навиците ми -промълви то. След кратко размишление реши, че може би е станало обратното – то е свикнало с навиците на овцете.
На някои от овцете обаче не им се ставаше. Момче¬то започна да ги побутва с гегата, като викаше всяка от тях по име. Винаги си бе мислило, че овцете разбират всичко, което им казва. Затова понякога им четеше от¬къси от книгите, които му харесваха, разказваше им за самотата и радостите на един пастир в полето или пък им описваше най-новите неща, които бе видяло в гра¬довете, през които минаваше.
Но през последните два дни им говореше само за ед¬но момиче – дъщеря на търговец, живеещ в града, къ¬дето щеше да пристигне след четири дни. Бе ходило там един-единетвен път миналата година. Търговецът имаше магазин за платове и винаги искаше да стрижат овцете пред очите му, за да не го излъжат с вълната. Един приятел му бе посочил магазина и пастирът заве¬де там овцете си.
* * *
– Искам да продам малко вълна – каза той на търго¬веца.
Магазинът беше пълен и търговецът го накара да из¬чака до вечерта. Пастирът седна на тротоара пред мага¬зина и извади от дисагите си една книга.
– Не знаех, че пастирите четат книги – чу той до се¬бе си момичешки глас.
Девойката бе олицетворение на характерния за Андалусия тип, имаше права и дълга черна коса и очи, ко¬ито смътно напомняха за някогашните завоеватели -маврите.
– Всъщност от овцете се научава повече, отколкото от книгите – отвърна момчето. И разговорът им про¬дължи повече от два часа. Тя каза, че е дъщеря на тър¬говеца, и описа живота в градчето, където всеки след¬ващ ден прилича на предишния. Пастирът й разказа за полетата на Андалусия, за най-новите неща, дето бе ви¬дял в градовете, през които минаваше. Бе доволен, че е открил друг слушател освен овцете си.
– Как си се научил да четеш?
– Като всички останали – отговори момчето. – В училище.
– Но щом умееш да четеш, защо си станал пастир?
Момчето измисли някакво оправдание вместо отго¬вор. Сигурно беше, че момичето не можеше да разбе¬ре. Продължи да разказва истории от пътуванията си, а малките мавърски очи ту се разтваряха широко, ту се притваряха от възхищение и изумление. Времето ми¬наваше и момчето поиска този ден никога да не свърш¬ва, бащата на момичето да е зает още дълго и да го на¬кара да чака три дни. Обзе го чувство, което никога пре¬ди това не бе изпитвало – желанието да остане да живее в един и същи град завинаги. С чернокосото момиче дните никога нямаше да бъдат еднакви.
Но търговецът най-сетне дойде и го накара да остриже четири овце. След това му плати каквото му дълже¬ше и го покани да дойде пак следващата година.
* * *
И сега, само след четири дни, щеше да пристигне отново в същото градче. Беше развълнувано, но едно¬временно с това и несигурно: може би момичето вече го е забравило. През градчето минаваха много пастири, които продаваха вълна.
– Няма значение – каза момчето на овцете си. – Аз познавам момичета и от други градове.
Но дълбоко в сърцето си знаеше, че това съвсем не е без значение. Знаеше още и че за пастирите, моряци¬те и търговските пътници съществуват градове, в кои¬то живее някой, способен да ги накара да забравят кол¬ко е хубаво да обикаляш света и да се чувстваш свобо¬ден.
* * *
Появиха се първите лъчи на утрото и пастирът тръг¬на с овцете в посока към слънцето. „На тях никога не им се налага да вземат решения – помисли си той. – Си¬гурно заради това стоят винаги близо до мен.” Овцете се нуждаеха единствено от вода и храна. Докато мом¬чето познаваше най-добрите пасища на Андалусия, те винаги щяха да бъдат негови приятели. Дори и всички дни да бъдат еднакви, с протяжни, безкрайни часове между изгрева и залеза на слънцето; дори те да не са прочели нито една книга през краткия си живот и да не познават езика на хората, които разказваха новините по селата. Овцете се задоволяваха с вода и храна, то¬ва им беше достатъчно. В замяна щедро предлагаха вълната си, компанията си, а понякога дори и месото си.
„Ако днес се превърна в чудовище и реша да ги убия една по една, те ще разберат това едва когато почти ця¬лото стадо бъде изтребено – помисли си момчето. – И понеже ми имат доверие, са отвикнали да разчитат на собствения си инстинкт. Само защото ги водя до храната им.”
Момчето започна да се учудва на собствените си мисли. Може би църквата с онова смокиново дърво, растящо в нея, е обитавана от призраци. Сигурно пора¬ди това за втори път му се бе присънил същият сън, а сега изпитваше гняв към овцете, които винаги са му би¬ли верни приятели. Пийна малко от виното, останало от предишната вечер, и се загърна с наметалото. Знаеше, че след няколко часа, когато слънцето достигне до най-високата си точка, ще стане толкова горещо, че няма да може да изкара овцете на полето. Това бе часът, в кой¬то през лятото цяла Испания спи. Горещината продъл¬жава до вечерта, а той през цялото това време ще тряб¬ва да носи наметалото. Впрочем когато неговата те¬жест му дотягаше, той се сещаше, че благодарение на него сутрин никога не усеща студа.
„Винаги трябва да сме подготвени за изненадите на времето”, мислеше си момчето и дори изпитваше бла¬годарност към тази тежест.
Наметалото съществуваше, защото бе необходимо, тъй както и момчето. След като две години бе обикаля¬ло равнините на Андалусия, то вече познаваше на пръс¬ти всички градове от областта и пътуването се бе пре¬върнало в смисъл на живота му. Възнамеряваше този път да обясни на момичето как един обикновен пастир се е научил да чете: бе посещавало семинарията до шестнайсетгодишна възраст. Родителите му искаха да стане свещеник. Това би било голяма гордост за едно бедно селско семейство, което работеше само за храна¬та и водата, също като овцете му. Бе изучавало латински, испански и богословие. Ала още от дете мечтаеше да опознае света и това му се струваше по-важно, отколкото да опознае Бога или греховете на хората. Един ден, когато бе отишло да се види със семейството си, събра смелост и каза на баща си, че не иска да е свеще¬ник, че иска да пътува.
* * *
– През това село са минали хора от цял свят, синко -каза баща му. – Идват да търсят нови неща, но си оста¬ват същите. Отиват на хълма да видят замъка и мислят, че миналото е било по-хубаво от настоящето. Едни са руси, други – тъмнокожи, но не са по-различни от хора¬та в нашето село.
– Но аз не съм виждал замъците в техните страни -отвърна момчето.
– След като видят нашите полета и жените ни, тези мъже казват, че биха искали да останат тук завинаги -продължи бащата.
– Искам да видя техните жени и земите, от които са дошли – каза момчето. Защото те никога не остават тук.
– Те носят кесии, пълни с пари – добави бащата. – А у нас само пастирите пътуват.
– Тогава ще стана пастир.
Баща му не каза нищо повече. На другия ден му да¬де една кесия с три старинни златни испански монети.
– Намерих ги един ден на полето. Мислех да ги дам в дар на църквата в деня, в който щяха да те ръкополо¬жат за свещеник. Купи си стадо и обикаляй широкия свят, докато разбереш, че няма по-забележителен за¬мък от нашия, нито по-красиви жени от нашите.
И го благослови. В очите на баща си момчето про¬чете същото желание да обиколи света. Желание, което все още бе живо, въпреки че той десетки години се бе опитвал да го погребе с вода и храна, а също и като за¬спиваше всяка нощ на едно и също място.
* * *
Хоризонтът се обагри в червено; после изгря слън¬цето. Момчето си спомни за разговора с баща си и се почувства щастливо; бе видяло много замъци и много жени (но нито една, приличаща на тази, която го очак¬ваше на два дни път). Притежаваше наметало, книга, която можеше да замени срещу друга, и стадо овце. Най-важното бе, че всеки ден осъществяваше мечтата на живота си – да пътува. Когато полетата на Андалусия му омръзнеха, можеше да продаде овцете си и да стане моряк. А когато се наситеше на морето, щеше да е опознало много градове, много жени и много начини да бъдеш щастлив.
„Не знам защо търсят Бога в семинарията”, раз¬мишляваше то, докато гледаше изгряващото слънце. Винаги когато бе възможно, търсеше нови пътища, по които да върви. Никога преди това не бе идвало в тази църква, въпреки че толкова пъти бе минавало оттук. Светът бе необятен и ако момчето се оставеше на овце¬те да го водят, макар и за кратко, сигурно щеше да от¬крие още много интересни неща. „Но овцете не си да¬ват сметка, че всеки ден вървят по нови пътища. Не раз¬бират, че пасищата са се променили, че сезоните са раз¬лични. Така е, защото са загрижени единствено за вода¬та и храната.”
„Може би е така с всички нас – помисли си пастирът. – Дори и с мен, защото не мога да мисля за други жени, откакто срещнах дъщерята на търговеца.” Поглед¬на към слънцето и пресметна, че ще пристигне в Тари¬фа преди обяд. Там ще може да размени книгата си сре¬щу по-голяма, да напълни бутилката с вино, да се обръс¬не и да си подстриже косата. Трябваше да се приготви за срещата с момичето и не искаше дори да допусне ве¬роятността друг пастир с повече овце да е пристигнал преди него и да е поискал ръката й.
„Това, което прави живота интересен, е възможност¬та да осъществиш мечтата си”, помисли си той и уско¬ри крачка, поглеждайки отново към слънцето. Беше се сетил, че в Тарифа живее една старица, която умее да тълкува сънища. А тази нощ той за втори път бе съну¬вал същия сън.