За съжаление чудотворният фонтан изпълни лошото желание на Альоша.
(Нали фонтанът изпълняваше всяко желание!)
И Альоша стана най-невежливото момченце на света.
Той се изплези на мама, на татко, на двете баби и на леля Липа!
И избяга накъдето му виждат очите. По пътя Альоша облизваше стените на къщите… Дърпаше за опашките кучетата и котките… Замеряше с камъни птиците. Грабваше сладоледа на малчуганите… Държеше се така лошо, че малките и големите, и всички други жители на Приказния Град се срамуваха заради него. Те се изчервиха и хукнаха към високата кула, за да се посъветват с феята.
— Какво да направим, за да може Альоша отново да стане вежливо дете?
— Извинете… Трябва хубавичко да си помисля — отвърна им феята. — Довиждане!
Тя се затвори в стаята си.
И започна да мисли, да мисли, да мисли. Но така и не измисли нищо.
После тя извади от скритото ковчеже вълшебна енциклопедия.
И започна да чете, да чете, да чете. Но нищо не прочете.
От огорчение дори я заболя главата.
Феята Здрасти изпи таблетка пирамидон и извика на помощ Обущаря, Постовия, Пекаря и Раздавача.
— Какво да направим — попита ги тя, — за да стане Альоша Иванов вежливо дете?
Пръв заговори Обущарят.
— Ето какво — каза той. — Аз ще му подаря бързоходни обувки. Альоша ще ги обуе. Ще обиколи целия град… Ще види приказни чудеса. И веднага сам ще поиска да стане добро и вежливо дете.
— За съжаление — въздъхна феята Здрасти — различните зли постъпки повредиха очите на това момче. Альоша няма да забележи никакви чудеса.
— Тогава… — каза строгият и вежлив Полицай (Постови), като допря ръка до козирката — необходимо е да се обяснят на Альоша всички задължителни правила на уличното движение. Като свикне с приказната дисциплина и реда, детето, естествено, ще поиска да стане вежливо.
— От различните зли номера — въздъхна феята — ушите на това момче започнаха да не чуват добре. То няма да чуе никакви правила.
— Хайде да го нахраним с моите скок-подскок-кифлички, които сами скачат и влизат в устата — усмихна се Пекарят. Те са приказно вкусни! И детето веднага ще пожелае да стане вежливо.
— Ах! — въздъхна феята. — Альоша е разглезен. Той дори няма апетит. Няма да яде скок-подскок-кифлички…
— Тогава ще трябва да подготвим празник! — възкликна Веселият Раздавач.
— Как така празник? Защо изведнъж — празник?
— На всички деца и дори на всички, на всички възрастни — каза Веселият Раздавач — е необходимо колкото може по- често да се веселят. Да се смеят! И да танцуват! От това те получават приказно настроение. А приказките, както е известно, винаги завършват добре. В края на краищата веселото момче само ще пожелае да се превърне във вежлив човек.
Скоро петлетата-ветропоказатели върху кулите завикаха:
— Кууууу-кури-гууу! Момчета–и момичета! Днес на главния градски площад ще има Празник на вълшебните рисунки.
Като чуха това, момчетата и момичетата — и червенокоси, и руси, и чернокоси къдруши — бързо, бързо, бързо и много вежливо помолиха възрастните да им позволят… И, разбира се, те им разрешиха за известно време да оставят работата си и да побързат към площада.
А там… На площада не минаваха коли, не крачеха минувачи…
Насред площада стоеше строгият и вежлив Полицай (Постови), вдигнал своята почти вълшебна пръчка. Редом с него — на пейка под чадър — седеше феята Здрасти. До нея имаше бурканчета с вълшебни бои, кутии с четки и с разноцветни тебеширчета.
— Моля — каза феята Здрасти на децата, — грабвайте по-бързо бои, четки и тебеширчета и направо на главния площад, върху асфалта нарисувайте кой каквото пожелае… Всички ваши рисунки ще оживеят!
— Ура! — зарадваха се момчетата и момичетата — и червенокосите, и русите, и чернокосите къдруши.
Всички започнаха да рисуват.
Върху асфалта разцъфнаха чудесни цветя, разпериха крилца приказни пеперуди. Чудесни дървета извисиха към небето клони. И запяха чудесни птици.
… В този час Альоша се катереше на липата, която растеше в парка. На върха й живееше семейство врани. Те имаха седем вранчета.
— Ха-ха! Сега ще разваля гнездото ви! — викаше Альоша.
— Моля! Не прави това! — молеше мъжката врана.
— Това е ужасно! Невежливо! Позорно! — засрамваше момчето майката на вранчетата.
И липата, на която се катереше Альоша, ги съжали.
Прас! Счупи се клонче…
Бух! Альоша литна към земята…
— Ще ви науча аз вас! – разсърди се той.
Но тогава ненадейно завикаха петлетата-ветропоказатели.
— Куууу-курии-гууу! Всички момчета и момичета! По-бързо на главния площад! Там ще получите вълшебни тебеширчета и бои!
Краката сами понесоха Альоша към градския площад.
А на главния площад…
Върху черния асфалт седемте сина на Обущаря рисуваха чудесни цветя.
Щом довършваха последното листенце, цветята изведнъж оживяваха и се изправяха на тъничките си стъбълца.
Те се усмихваха на слънцето и на децата.
На главния площад внукът на Пекаря нарисува пеперуда.
Тъкмо дорисува последната шарчица върху едното й крилце и… Изведнъж пеперудата оживя! Размаха крила! И литна към небето!
А Юлика-Юла, дъщерята на Раздавача, отначало нарисува върху асфалта две добри и весели очи, които приличаха на цветя.
После — две дълги уши като листа на царевица. После — къдрава и златна грива.
— Какво е това? — попитаха я най-малките дечица, които не посмяха да рисуват.
— Сигурно това е Ихохон — засмя се Юлика. — Най-най-добрият
на света приказен кон. Всеки, който иска, може да му нарисува по един
крак — Бързоногият приказен кон трябва да има много крака!
Зарадваха се най-малките. И се заловиха за работа.
Юлика дорисува на Ихохон дълга и къдрава опашка. Тогава Ихохон стана жив и истински. Подскочи! Тръсна златната си грива! И зацвили:
— Ихохо-хо-хо-хо! Качвайте се върху мен! Аз всички ви ще повозя!
Момчетата и момичетата —червенокоси, и руси, и черни къдруши — се качиха на гърба му. Подир тях и феята… А след нея — вежливият и строг Полицай (Постови)…
И многокракият кон се понесе по главния площад!
— Ихохо-хо-хо!
Альоша Иванов стоеше настрана. Децата не го повикаха.
— Я ги виж ти — разсърди се той. — Ще ви науча аз вас!
Альоша взе тебеширчета и бои. Той нарисува две зли и мрачни очи.
После — две остри уши. После — двугърбав нос.
— Това пък кой е? — попита го Юлика-Юла, която през цялото време беше стояла до него.
— Хрупи-Хрупи-Ян! – намръщи се Альоша. — Най-най- злият приказен вълшебник!
— Олеле! — изплаши се момичето. -— Моля те! Недей! Не го рисувай!
Но Альоша нарисува на вълшебника ръце и крака.
И дори високи обувки на краката му. Тъкмо дорисува обувката на левия крак и… Хрупи-Хрупи-Ян кихна. После се изправи на асфалта — жив и истински.
— А? Кой ме нарисува?
— Ами… аз — намръщи се Альоша – Сега пък ти… направи така, че никой никога да не може да ме възпитава!
— Бъди спокоен! — каза вълшебникът и прошепна зли и ужасни думи…
Всички момчета и момичета — и червенокоси, и руси, и черни къдруши — веднага паднаха от гърба на Ихохон на земята… Дори феята… Дори Полицаят(Постовият)… Приказният кон се спря.
— Ихо-хо! Какво е това? Така ли ще играем? — учуди се той.
— Ще играем! — изкрещя вълшебникът. После грабна Альоша и заедно яхнаха многокракия кон. – Хайде! Дий! Дий!
Още никой не беше дошъл на себе си, когато те се скриха в неизвестна посока