Нещастният, пренещастен дракон Альоша седеше вързан със синджир
и пазеше къщичката на кокоши крака. Беше му ужасно скучно и тъжно.
— Куу-кури-гууу! – подвикваше Хрупи-Хрупи-Ян на малкия дракон
и поглеждаше през прозореца. — Защо пак си без настроение? Хапи минувачите за петите!
Бълвай срещу тях огън и дим! Ха-ха-ха!
Но много отдавна край приказната къщичка не минаваше никой.
Никой не разговаряше с дракона. Никой, ама никой не играеше с него.
От сивите облаци върху него се лееше сив дъждец.
А нощем вятърът пронизваше Альоша до кости. Сега той често си спомняше топлия си дом, в който някога живееха мама, татко, двете баби и леля Липа.
— Те ме обичаха… — въздишаше драконът.. — А колко играчки имах,
боички и моливи!… Които аз никак не пазех… Колко глупав съм бил!
Понякога той тихичко плачеше.
Но от прозорчето на къщичката тутакси се показваше ужасният
зъл вълшебник и викаше:
— Какво си се омърлушил? Защо седиш без работа?
— Хайде, хапи минувачите! Кууу-кури-гууу!
В края на краищата на Альоша така му омръзна да седи до къщичката,
вързан със синджир, и да слуша глупавите заповеди на Хрупи-Хрупи-Ян,
че каза:
— Няма. Не искам.
— Не искаш да пазиш къщичката ми? Не искаш да хапеш за петите минувачите и да бълваш срещу тях огън и дим? — ужасно се разсърди Хрупи-Хрупи-Ян. — Кууу-кури-гуу! Щом е тъй, ще те продам!
И злият вълшебник поведе дракона към пазара.
Железният синджир унило дрънчеше. Альоша бавно крачеше по улиците и не можеше да ги познае.
Сега Приказният Град наистина беше неузнаваем…
Ужасният вълшебник беше заразил с неучтивост всички
малки и големи хора!
Ето защо при среща никой от тях не поздравяваше.
На раздяла никой не казваше „Всичко хубаво“, „Довиждане“.
По улиците навсякъде се търкаляше боклук…
На всеки ъгъл децата и възрастните се караха помежду си.
Силните обиждаха слабите.
В автобуса или трамвая никой не отстъпваше място на възрастните хора.
Момчетата не дружaха с момичетата.
Тук дори кучетата лаеха от вечер до сутрин.
А рошавите малки кученца хапеха минувачите за краката.
Дори врабчетата се биеха!
Чудно нещо! В Приказния Град изведнъж бяха изчезнали
всичките му добри чудеса.
Шоколадовите къщи постепенно се бяха превърнали в обикновени сиви сгради, бонбонените покриви станаха керемидени.
Прозорците нямаха капаци от кифлички.
И нещо повече… По злобното желание на Хрупи-Хрупи-Ян
всички градски майстори бяха забравили и изгубили прекрасните си занаяти. Затова те ужасно тъгуваха.
Охкаше в обущарницата Обущарят.
Ахкаше зад стените на пекарницата Пекарят.
Пъшкаше в малката къщичка сега вече невеселият Раздавач.
Сънено похъркваше-пухтеше Продавачката на нелетящи чадъри.
Сега тя всеки ден спеше на пейка в зеления парк.
И само Юлика-Юла, дъщерята на Раздавача,
беше останала предишната.
Вежливо, добро, сърдечно и прилежно момиче.
Но и тя не живееше весело в Приказно Невежливия Град.
Често пъти сядаше до прозореца и се замисляше:
— Как да върна всички добри чудеса в нашия град?
С кого да се посъветвам?
Кой може да ми помогне?
Навън се виждаше главният площад. Сега там беше пазарът,
където продаваха късоопашатите зайци, златните катерички
и лисиците, двата стари вълка…
И дори добрият мечок Миша. По заповед на Хрупи-Хрупи-Ян лошите ловци бяха хванали всички обитатели на гората.
Затворили ги в клетки. Сега животните горчиво плачеха.
Но най-силно от всички ридаеше драконът.
Той беше завързан с железен синджир за високия стълб,
на който седеше Хру-пи-Хрупи-Ян.
— Куу-кури-гууу! — викаше ужасният зъл вълшебник. —
Продава се дракон!
Наоколо се тълпяха малките и големите жители на
Приказно Невежливия Град.
Момчетата замеряха дракона с камъни.
Момичетата го дърпаха за опашката.
Нечии баби го настъпваха по лапите.
Нечии дядовци му се плезеха.
А нечии майки и татковци наричаха дракона със зли и обидни думи.
— Някакъв си дракон! Кому е притрябвал?
Никой от тях не пожали дракона. И дори никой не пожела да го купи.
Докато на площада не дойде Обущарят. Той извади от джоба кесията си.
Даде я на вълшебника.
И като отвързваше синджира, заповяда:
— Да вървим, драконе!
Той заведе дракона в работилницата и каза: — Ако ти, вълшебният приказен дракон, измайсториш — ушиеш приказни
бързоходни обувки, ще те пусна.
Нали само така ще мога отново да си спомня прекрасния си занаят…
— Аз нищо и никога не съм шил! — обясни му драконът.
Не умея!
— Не може да бъде — възрази Обущарят.
Той даде на дракона шило, обущарски конец, нож и други
необходими за работата инструменти.
А самият той полегна на леглото и задряма.
И ще ме пусне ,на воля. Но аз не умея да шия ботуши!
Изобщо аз нищо не умея да правя! Мама, татко, двете баби и леля Липа
не са ме научили…
— Не плачи — каза Юлика-Юла. — Аз ще ти помогна.
И тя хукна към къщи. Измъкна от тъмния килер стари бързоходни обувки.
— Моля, позволи ми да ги подаря на Обущаря —
помоли момичето баща си.
— Ох, ох! — отвърна невеселият Раздавач. — Подари ги.
Само ме остави на мира…
Юлика-Юла донесе бързоходните обувки на Обущаря.
Обущарят дори скочи от леглото.
— Чудесно! Прекрасно! — възкликна той, като разглеждаше приказните обувки. — Сега вече ще си спомня моя занаят. А ти, Юлика, си вземи дракона и прави с него каквото пожелаеш!
— Ела с мен. Хайде да бъдем приятели — много вежливо
помоли тя дракона.
— Не дружа с момичета! — отговори той, изчервявайки се. И хукна накъдето му виждат очите.
Но драконът не успя да стигне до Високата кула и пред него се изправи
Хрупи-Хрупи-Ян.
— Куу-кури-гуу! — завика той. — Аз пак ще те продам!
Малките, и големите, и останалите отново се струпаха около дракона.
Невежливите момчета го замеряха с камъни.
Невежливите момичета го дърпаха за опашката.
Невежливите баби го настъпваха по лапите.
Невежливите дядовци му се плезеха.
А нечии невежливи майки и татковци ругаеха дракона със зли думи.
И никой, никой не го пожали. Никой дори не пожела да го купи.
Докато на площада не се появи Пекарят.
Той даде на вълшебника кесията си.
После отвърза от високия стълб синджира,
с който беше вързан драконът.
Пекарят отведе дракона в пекарницата. Даде му сметана, брашно
и всичко необходимо за работа.
И каза:
— Аз ще те пусна, вълшебен приказен драконе. Само че първо ти ще ми
изпечеш скок-подскок-кифлички. За да си спомня чудесния си занаят.
Драконът тозчас неволно преобърна кошницата с брашното…
После разля сметаната…
След това разсипа захарта… А после така горчиво заплака, че дори
не забеляза как на прага застана Юлика-Юла.
— Пак ли плачеш, малък драконе?
— Как да не плача? Пекарят ми заповяда да изпека чудесни
скок-подскок-кифлички… Но моите мама, татко, двете баби и
леля Липа не са ме научили на никаква работа.
И затова аз нищо не умея да правя!
— Не тъгувай — каза момичето. — Аз ще ти помогна…
Юлика-Юла взе друга кошница с брашно, второ бурканче
с масло и всичко останало, което бе необходимо за работа.
Запали огъня в печката. Замеси тестото. Направи от него малки кифлички.
Нареди ги в тавата. После пъхна тавата във фурната…
Юлика-Юла запя такава весела песничка, че огънят в печката
изведнъж затанцува.
В този миг в пекарницата така вкусно и сладко замириса,
че Пекарят завика:
— „Прекрасно!“ — и се хвърли към печката. Съвсем неочаквано кифличките започнаха сами да изскачат-прескачат. И — право в устата на дракона, на Юлика и на Пекаря.
— Сега ще си спомня чудесния си занаят! — каза Пекарят. — Юлика,
вземи дракона и прави с него каквото пожелаеш.
Юлика-Юла свали синджира от врата на дракона и помоли:
— Ела с мен. Хайде да бъдем приятели.
— С момичета не дружа — каза драконът, като пребледня, и литна
накъдето му виждат очите.
Едва долетя до парка и видя вълшебника.
— Кууу-кури-гуууу! Няма къде да избягаш от мене, драконе! –
възкликна той, като му слагаше синджира. — Аз пак ще те продам!
И отново…
Момчетата замеряха дракона с камъни.
Момичетата го дърпаха за опашката.
Бабите го настъпваха по лапите.
Дядовците му се плезеха.
А нечии майки и татковци го ругаеха със зли думи.
Тогава на пазара се появи Юлика-Юла. Тя се приближи до вълшебника и неочаквано свали своите чудо-обувчици, които някога й подари феята.
— Какво правиш? — завикаха малките, и големите, и всички останали. — Нали без тези обувчици няма да можеш да направиш нито крачка!
И нещо повече… Без тях ужасното, зло вълшебство ще подействува
и на тебе!
Но Юлика-Юла вече подаваше на злия вълшебник двете чудесни
кристални обувчици. Хрупи-Хрупи-Ян ги грабна.
— Куу-кури-гууу!
— Моля! — каза момичето. — Свалете синджира от дракона.
Нека той лети накъдето му гледат очите.
Малките, и големите, и всички останали се спуснаха към дракона и сами му свалиха синджира.
— Хайде, драконе!
Но този път драконът никъде не полетя. Той се приближи до Юлика,
която сега не можеше да направи нито крачка, и я помоли:
— Моля… Нека бъдем приятели. Качи се на гърба ми, Юлика-Юла.
— Куууу-кури-гуууу! — закиска се вълшебникът. — Какво глупаво момиче! Какъв глупав дракон!
— Глупаво момиче! Глупав дракон! — подеха малките, и големите, и всички останали. Нали те бяха станали ужасно невежливи и невъзпитани хора.
Но драконът не ги и погледна, той внимателно носеше на гърба си
най-доброто момиче в целия град.
И се чувствуваше почти човек.