Приказка за пораснали
Седеше на стълбите и не усещаше студ. Искаше пръв да я посрещне, чувстваше се нетърпелив, като дете на Бъдни вечер. Сякаш се готвеше да види стара приятелка, позната и близка, макар да нямаше представа как ще изглежда този път. Стана и направи няколко крачки, потърка ръце една у друга, издиша към тях, за да ги стопли по навик. Усмихна се на облачето топъл въздух, което бързо се разсея, все пак си беше студено. От сутринта обещаваха снеговалеж, но едва привечер се посипаха снежинки. Тънък снежен воал покриваше земята, а снежинките проблясваха на уличното осветление. Зад светналите прозорци меко звучеше глъчката от разговорите край масата. За някои това бе най-дългата нощ в годината, именно заради очакването на празника.
Вдигна лице към небето, затвори очи и позволи на снежинките да полепват по него. Усети нечие присъствие и извърна глава. Тогава я видя. Беше пристигнала и стоеше само на няколко крачки от него.
— Харесвам роклята си пухкава от снега – тихо каза тя и поглади големите плохи на полите си. – Виж, танцувам заедно с тях. – и се завъртя и затанцува с валсова стъпка, а снежинките се въртяха заедно с нея.
— Хубаво е, че се усмихваш! – проговори и той.
— Хубаво е да нося снежна рокля и да съм нова! Снежинките да се стопяват по бузите ми, да подчертават цвета на косите ми, чувствам се като орисана с вълшебен прашец.
— Това можеш да го кажеш само ти! Добре дошла, Нова годино, толкова чакана и желана!
— Благодаря ти за посрещането! Мога да видя очакването в очите ти!
— Ще ми кажеш ли какво си донесла?! – той посочи елегантно избродираната кожена торбичка, увиснала на лявата и китка.
— Ах, знам ли?! – развеселено повдигна ръка тя и се загледа в торбичката. – Този дар не го приготвям аз, мога само да разчета посланията, вложени в него. А ти, не избързваш ли малко?! – с тези думи повдигна вежди и полека приближи.
Погледна я прямо, опитвайки се да задържа погледа ѝ.
— Нужно е да си много искрен със себе си, щом си дошъл да ме посрещнеш. – започна тя. – Какво вълнува сърцето ти?!
— Както винаги срещата с теб: обещанието, което носиш, надеждите, които съм събрал да ти поднеса в дар, вълшебството на мига… да изброявам ли още?! Искам копнежите ми да срещнат потвърждение в погледа ти, мечтите ми да станат реалност…
— И този път забравяш…
— Знам, че забравям… затова съм тук, чакам те, за да мога да се науча как да не забравя този път. Разбираш ли?! – и пламенно тръгна към нея.
— Да повървим. – предложи Новата година. – Къде можем да се разходим?! Искам да усетя празничната атмосфера.
— Много добре. – отговори той. Предложи и ръката си и я поведе по алеята през градината навън. – Можем да стигнем до площада, пълно е с хора по улиците, а парковете са светли, алеите са с красива декорация. По това време могат да се намерят топло вино и храна навсякъде. Кулминацията е пред кулата с часовника. Тази година светлинната украса е приказна, подсилва празничното настроение. И вали сняг… доволна ли си?!
— Да, много, благодаря! – опря се на ръката му и го загледа. – От колко време се познаваме?! – попита и топла усмивка огря лицето и.
— С теб ли?! – засмя се той. – Откакто се помня, преди изобщо да знам, че един ден от момче ще се превърна в мъж. Все повече се убеждавам, че децата са просто ангели.
— Помниш ли как не искаше да те будят преди полунощ, за да те заведат на площада, да кажеш своето поздравително стихче?! Но след цялото мрънкане на малко сънено дете, се изправяше пред микрофона и със звънкото си гласче отправяше новогодишното римувано пожелание.
— Помня треперенето на студа, очакването и как след това забравях всичко, завладян от празника. Имаше една година, в която се бяха сбъднали всичките ми мечти тогава. – замълча, а после с изненада каза: – Знаеш ли, това не ми се е случвало само веднъж?! Просто този спомен е най-ярък.
— Разбира се, че знам! Мечтите се сбъдват. О, виж, продават печени кестени там! Хайде, побързай! – и го повлече към кокетна малка сергия.
Докато той поръчваше кестените, тя се загледа в играчките, изложени в съседство. По цялата алея бяха подредени бели миниатюрни къщички, каквито представляваха отоплените сергии тази година, а зад изложбените маси и декорираните стелажи надничаха приветливи продавачи. Понесла хартиена фунийка с кестени, тя приближаваше да огледа отблизо ръчно изработените украшения, отвръщаше на усмивките на хората, повтаряше поздравите им. Полека нейната чиста радост се предаде и на него. Той се наслаждаваше на споделянето, знаеше, че ще получи отговорите си, дори и да е по-късно.
Отне им около час да стигнат до площада. Когато завиха зад ъгъла на сградата на Градската библиотека, тя се спря, за да обхване с поглед пространството пред тях. Музика звучеше от къщичката при ледената пързалка, все още имаше опашка от деца и пораснали за кънки. Малко по-далеч се издигаше кулата с часовника.
— Трябва да побързаме, – внезапно каза тя. – Какво искаше да ме попиташ?
Поколеба се само за миг, докато инстинктивно се огледа наоколо. После просто застана на коляно, хвана ръцете и и заговори.
— Бъди така добра и ме научи как да не забравям. – помоли. – Как цялото очакване, любов и устрем, с които започва годината, да не се отмиват и изчерпват, когато съм изморен, огорчен и гневен?!
С нежен жест тя го подкани да се изправи, преди да отговори:
— Те не се изчерпват, ти просто сякаш нямаш нужда от тях и те се отдалечават. Същото е като с пътечката в гората или в полето – спираш да вървиш по нея и се покрива с трева. Или пък тръгваш по друга пътека, откриваш различни неща от тези, които си мислел, че искаш при старта на годината. А когато се изтърколят всичките 364 дни със сигурност знаеш дали този път те е приближил до това, което искаш или те е отдалечил. – Помълчаха за малко замислени. – Но около този последен ден всеки е някак по-искрен със себе си, забавя темпото. Това е милосърдието на празника. Виж колко е просто – „мило“ и „сърце“. Тези две думи няма как да ги забравиш, защото си ги чувал толкова често в живота си и незабавно откликваш. Когато се отнасяш с мило сърце към себе си и към света, онези моменти, които наричам отдалечаване няма да се случват толкова често, нито да ги преживяваш с такова отчаяние.
— Има и още нещо, нали?! – не можеше да пусне ръката и. Тя продължи:
— Да, всеки ден си избирай огледало! Може да са птиците или облаците, хората и книгите, шумът на вятъра в листата – нещо, извън теб, което да те среща със самия теб, с това, което носиш в сърцето си, просто защото така е заложено. Светът има нужда от повече нежност! Никой не иска нищо да ти причини, запомни това. Ти си съ-творец и го знаеш!
— А ти си мъдра, макар и нова! – усмихна се той. Сякаш беше измолил опрощение за вътрешното си недоволство. Все нещо го подхранваше, не можеше да се отърве съвсем от него. А сега бе по-важно то всякога!
— Искаш ли да погледнем в торбичката? Можем да седнем ето тук. – каза тя и посочи красива беседка с четири инфрачервени лъчисти печки около пилоните. – Какво са за теб мечтите? – попита го спонтанно.
— Възможност.
— Възможност за какво?! – настоя тя с усмивка.
— Да направиш нещо с живота си, нещо по-голямо от теб!
— И нещо по-добро за света, дори това да означава просто радост! Да създаваш пример! Да учиш от примера на тези преди теб и да намериш своя път. И все пак, помни, че мечтите са преди всичко стремеж – стремеж към съвършенство по начин, който съгражда.
— Казваш ми, че е опасно човек да няма мечти?!
— Казвам ти, че мечтите са като гориво за личността. Не просто да материализираш нова кола или играчка, позиция или преживяване, а каква личност си ти, когато имаш тази кола или играчка, позиция или преживяване. Това не бива да пропускаш!
Музиката зазвуча по-силно. Хората започнаха да се стичат по улиците към площада. Тя сякаш ги докосваше с поглед, изглеждаше развълнувана и изобщо не личеше да и е студено.
— Какво има тази година в торбата? – не се сдържа той.
— Има за всекиго по нещо ценно. – с тези думи тя бръкна в торбичката, извади малка филигранна кутийка и му я подаде. Той я отвори, облицовката отвътре бе от червено кадифе и от вътрешната страна на капака ѝ прочете „Предай нататък!“.
— Какво искаш да ми кажеш с това?
— Не се ли досещаш? – имаше закачливи пламъчета в очите и.
Значи не е страшно. – помисли си той. Не можеше да се откаже от нея.
— Може да е всичко, хайде, отговори си сам. Същото е, ако вътре пишеше дърво или котка. Думите в случая са само инструмент, ти знаеш отговора по-добре. И аз искам да го чуя от теб. – подкани го тя.
— Хм, да видим – реши да се включи в играта и той. – Да си предам грижите, страховете нататък звучи добре, но тези уроци ги вземам отдавна. Да предам примера, за който говориш, е смислено, но не съм сигурен, че съм наясно как. Да предам нататък историята, с която тази нова година започва? Това ли е?
— Умник! Много по-просто е. За да предадеш нещо нататък, първо е необходимо да го събереш. Сигурно забеляза, че кутийката е празна. Какво би могъл да събереш в нея?
— Не искаш да мисля за вместимостта ѝ, нали?!
Този път тя избухна в смях, защото и двамата знаеха, че този въпрос е риторичен.
— Искам да утихнеш за миг и да ми кажеш първото, което почувстваш.
— Подкрепа. – след минута-две промълви той. Не беше подготвен за реакцията ѝ.
— Чудесно! – плесна с ръце тя. – Каква? – очевидно нямаше да го остави на мира. – Хайде, потърси в твоя опит. Помниш ли как веднъж, когато беше малък и не можеше да стигнеш бананите, които дядо ти държеше на гардероба, за да узреят по-бързо ( защото пристигаха по празниците съвсем зелени), изгуби търпение, а после и равновесие и се строполи на пода?! Какво се случи тогава?
— Спомням си. Нямах още навършени шест години и много обичах да се катеря, но не бях преценил, че ще загубя равновесие, като стъпя на ръба на облегалката на стола.
— Дядо ти чу звука от падането и след като ти помогна да си избършеш сълзите ти заговори за ползата от очакването. Разказа ти как това се случва в природата, даде ти пример с годишните цикли, поговори ти за лозето си, а също и за своята голяма мечта – да има внук, да има теб!
— Да, спомням си, макар и смътно. Хубаво ни беше заедно! Винаги се случваше нещо необикновено! Но какво общо имат подкрепата и очакването тук?!
— Необикновеното се случва, когато се вълнуваш и го очакваш, не е ли така?! Както се случва сега, на прага на новогодишното приключение. Замени го това недоволство, което ти носи толкова напрежение и разочарование с онова необикновено очакване, което всяко дете преживява, откривайки света.
— Хората наричат това наивност.
— Хората, които не са получили достатъчно любов и не знаят как да изразят любовта си, тези хора. А аз наричам това нагласа, радостно учудване от възможностите на новия ден, на новата година! И ако избереш да се фокусираш в усещането за нещо ново и приятно, в свободата, която носи всеки миг и си позволиш да чувстваш това достатъчно често в първите дни… Тогава чувството няма да те напусне и ще се грижи за твоето мило сърце цяла година. Имаш нужда от мило сърце, щом искаш семейството ти да порасне. – и усмивката и стана още по-широка, когато на лицето му се изписа учудване. – И като се подкрепиш по този начин сам, ще се научиш как да подкрепяш и другите, и така ще се случи твоето „предай нататък“.
— Сънувах, че ще имам син.
— Да, наближава…
Явно тя знаеше.
— И искам да му спестя моите грешки и моят болезнен опит.
— Да, особено като постоянно мислиш за тях. – измърмори под нос Новата година. А после стана, разтоври ръце и се завъртя. – Живей добре, обичай, създавай стойност, така ще му спестиш своя горчив опит, като си позволиш да щастливееш. И се сприятели с Времето!- завърши, като спря пред него.
— С Времето?
— Да, то е прекрасен партньор и точно сега ме очаква за вихрения ни танц. – огледа се и заоправя полите си. Носеше вълнен жакет в същите нюанси на бяло и сиво, като роклята. Нагласи ръкавиците си и с кокетен жест върна немирна къдрица в прическата си. Искаше да и каже още толкова много, а не успяваше да подреди думите. После Новата година постави ръка на гърдите му. Вече ѝ се налагаше да се повдига леко на пръсти, за да го целуне по бузата.
— Пораснал си! – прошепна, а после се обърна и започна да се отдалечава.
Не успяваше да я вижда на всеки празник. Помнеше първия път, когато дойде в съня му, за да му помогне да се събуди за тържествата на площада на същия този малък град, в който израсна. Беше толкова изумен, че забрави да се оплаква на родителите си, че го будят. Оттогава тези срещи си бяха негово съкровено очакване, малка тайна, чудо. Беше се случвало дълго да не мисли за нея, но календарът неминуемо му напомняше.
Ами да, аз всъщност знам как да подхраня това свое усещане за необикновеност. Сигурен съм, че всяко детство, не само моето е пълно с ресурси.
Потърка с ръка чело, не беше вече объркан, объркването винаги идваше от главоблъсканици, знаеше го, а в гърдите му беше топло, леко и светло.
— Благодаря ти от все сърце, мила Нова годино! Светът има нужда от повече нежност! – повтори думите ѝ. – Моите почитания към Времето! Какво мога да направя за него?! – вече се провикваше след нея.
— Споделяй му мечтите си всеки ден! – гласът и се понесе с празничната шумотевица, наближаваше полунощ. Часовникът на градската кула ритмично отмерваше минутите, снежинките танцуваха, някой се смееше силно, а той потропваше на снега, нетърпелив да изрече „Честита Нова година!“. Никога нямаше да му омръзне вълнението до последната секунда и облекчението след това, признанието и благодарността за новото начало! Всеки има право на ново начало!
Загледа кутийката в ръцете си. Отвори я отново.Този път се изненада, когато в кадифеното легло видя бяла панделка с мънисто, избродирана с надпис „Ти избираш чувството, което сърцето ти подхранва!“
Беше се върнал за празниците у дома, да прекара време с близките си, а успя да срещне и своето малко чудо. Дали всеки през тази нощ бе буден в очакване на своето?!
Благодаря, благодаря, благодаря!
