В една чудна къща,
сгушена в гората
живеела Феята на цветята.
Имала си ритуал,
много често си мечтаела за бал.
Сменяла тя рокли от зарана,
шалове и гривни на тавана.
После кротко пиела си чай
и очаквала да дойде месец Май.
Една сутрин Феята се събудила в особено настроение.
В гърлото си усещала непознато явление.
Там странен гост подрасквал, покашлял,
направо ѝ тежал
и щом отворела уста излизал цял.
Уж възпитано ѝ се представил,
с кашлица едва не я задавил.
Възмутена, изтърчала тя пред огледалото,
размахала пръст и внимателно си огледала тялото.
Всичко си било наред – грейнали очи, бляскави коси,
устните във чупка мека, както винаги – с походка лека.
Въздъхнала тя облекчено,
но вместо себе си пак чула него.
Тъй странен шум кънтял в гърдите ѝ,
че всяка мисъл стреснато отлитала.
Пълзяло в нея безпокойство,
но тя решила да запази своето достойнство.
Думите в ума си подредила,
но в изричането им се криела тяхната сила.
Опитвала да каже нещо
и в гърлото ѝ ставало горещо.
Да се скара не се получавало,
да се моли на нахалника не ѝ се отдавало.
Предложила му чаша чай
и се впуснала в своя приказен рай.
Така спокойна, наливайки му чай с най-плавните движения,
подреждала в ума си всякакви решения.
А Кашлящият крал, доскоро непознат
бил силно зареден с упорство и инат.
Той подозрително надникнал
Във чашата с горещ малинов чай
Носът си потопил и кихнал
И кихал, кихал сякаш до безкрай.
От този звук разбудено
Явило се пред тях.
Чудато Вдъхновение,
Облечено във смях.
Затропало с крака,
Запляскало с ръце
И Кашлящия крал,
Повлякло на хорце.
Бил с остри лакти кралят,
Но пък с послушни колене.
Подскачал леко и полека
Във Танцовия ритъм затуптяло
И неговоро сърчице.
А Феята наоколо трептяла,
Размествала предмети
и хвърляла конфети.
С вълшебство опаковала
Малиновия елексир.
На Краля се усмихнала,
Той гост и станал мил.
Под нежните ѝ пръсти,
Разнесло се навред
Ухание на здравец,
На пролет и разсвет.
Забавил крачка Кралят,
Поел дълбоко дъх
С уханието вдишал
Лютичета и дъжд.
Припомнил си тогава
Какво подирил тук.
Във недоволството си бил забравил
Обноски, такт и се държал напук.
И като нежна ласка
Тоз‘ чуден аромат
Унесъл го в най-сладка дрямка
И във съня вълшебен той станал много благ.
Усмихнала се Феята
Навела се в поклон
И ведро занареждала
Със Вдъхновението в тон:
„В съня си избор направи,
Подхранвай топли чувства и мечти
Или в безредие оплетен
Умът ти пак ще те гнети.
Царувай мъдро и танцувай,
Познай във ритъма приятел свой.
За пример на света добрувай,
И може би ще си герой!“
И Кралят дълго им гостувал,
Танцувал с тях и даже пял.
На Феята гласа празнувал
И станал бил добър и цял.
Не му отивало да се обръщат
Към него с Кашлящия крал.
С уменията си превръщал
Отмората във време за спокойстие/покой и чай.
Затуй, ако неканен някой
Във гърлото ти пропълзи
Ти Вдъхновението повикай
И фейското наричане помни!