ИСТОРИЯТА НА ВЯТЪРА
СЛОНЪТ РАЗКАЗВА…
автор: Анабел Хихил
картини: Георги Коларов
Слонът има силна памет, живее дълго и е мъдър – пази историята на поколения преди него. По-често слоницата е тази, която разказва истории на малките слончета в стадото. Тя е отговорна за тях и често с историите успява да ги задържи край себе си. Когато поотраснат, макар и неопитни, слончетата са любопитни да откриват света и са склонни да се отдалечават сами.
Историята на Вятъра е от времето, когато природните стихии не са имали имена или поне хората не са могли да ги произнасят. Тогава чудесата на Земята се приемали за съвсем естествени и били достъпни за всички.
Тези, които познавали Вятъра тогава мислели за него като за момчето, което обича да играе на криеница. Растял немирен и изключително бърз в игрите, безгрижен като обичано дете на Майката Природа.
Наблюдавал птиците и животните, тренирал мускулите си и бил ненадминат в надбягванията. Ако затворел за миг очи и си представел как никой не го вижда, после успявал да се измъкне незабелязано от всички и побеждавал в играта на криеница. Така разбрал, че може да става невидим.
Можели да го открият спокоен, само когато се навъртал около баба си. Баба му имала знанието и умението да тананика и така да общува с всичко съществуващо. И тези, към които се обръщала хармонично резонирали с нея. Така говорела с цветята, птиците, камъните и звездите също. Момчето обожавало да я наблюдава и да се учи от благостта и. А тя търпеливо му разкривала езика на всемира.
Когато момчето навършило 12 години и когато започнало да възмъжава, майка му казала, че е време да помага за прехраната у дома. Това било чест за всяко момче, което се превръщало в мъж .
В онези времена на тази възраст децата избирали пътя си или се посвещавали на свой талант. Понякога родителите чувствали или пък знаели за него още преди навършването на първата годинка на детето. А дали този талант им разкривали феите кръстници, историята мълчи.
Бащата на момчето пътешествал по море и дълго време отсъствал от дома. Морето било важно за сина, защото то отвеждало баща му надалеч, а после му го връщало, заедно с радостта от общуването между баща и син.
Никой не можел да остане безразличен към морската шир, а момчето обичало морето и тръгнало натам за прехрана. Навлязло с мрежите си във водата и дълго съзерцавало рибите.
Незнайно как, всеки път хващало точно толкова, колкото му било нужно. Научило се да шепне и свирука и си представяло, че така разказва на рибите за живота на сушата. Макар и да не владеело майсторското тананикане на баба си, момчето чувствало, че има нещо специално в неговия шепот и свирукане.
Веднъж, увлечено в развитие на новите си умения в морето, момчето се отдалечило твърде много от брега. Теченията били силни и лодката му се понесла по вълните.
Когато вдигнало глава и се огледало не изпитало страх. Гърдите му се изпълнили с непознат копнеж. Знаело, че го очакват у дома и в същото време било любопитно какво има отвъд рифа (ивица от пясък, скали или коралов масив, издигаща се от морското дъно и разположена плитко под повърхността на водата). Замислило се за близките си.
Баба му го била научила, че всичко е съвършено такова, каквото е. Знаело, че и за майка си то винаги ще е обичан син. Тя често му повтаряла, че любовта е дар, а не нещо, което трябва да заслужиш. Всичко друго обаче – уменията, силата на характера, мечтите, е нещо, което да развиваш и към което да се стремиш всеотдайно.
Искало да спечели уважението на баща си, да покаже кураж и да стане мъж.
В същото време момчето имало нужда от помощ, за да направи следващата стъпка. Не знаело какво да предприеме. Не се страхувало, но мислите му били хаотични. Помнело, че в тези моменти е важно да присъства, да изостри сетивата си за това, което го заобикаля, и да изпита доверие.
Отпуснало се за миг на дъното на лодката, сложило ръце под главата си и се загледало в небето.
За какво копнеели душата и сърцето му?!
Искало да бъде навсякъде!
Искало да разбира всичко!
Искало да може да се движи с невиждана скорост, но не разбирало докрай дарбата си да шепти и да свирука!
Пожелало си да му се разкрият всички възможности и, без да иска, се унесло в сън.
Присънила му се най-ярката звезда, която по-възрастните хора и днес още наричат Вечерница. Тя приседнала на ръба на лодката и го загледала. Не говорела, а излъчвала към него светлината си. А светлината го усмихвала и му предавала нейната история.
Някога била момиче с блестяща усмивка, но един ден, за да освети пътя на братчето си, което се било изгубило, избрала да стане звезда Вечерница.
Любовта и дала сила и възможност да се трансформира – да се превърне в звезда, защото чувствала връзката си с всичко съществуващо, но това било нейн избор.
Момчето разбирало, че това е дарба, която не всеки може да изживява така.
В онези далечни времена много хора отправяли молитви към стихиите и всички приказни същества да им помагат с вълшебства.
Но момчето чувствало, че прилича повече на момичето – звезда. Да става безплътно, да шушне и свирука – какво ли би могло да случи с тези свои умения?
– Покажи ми, покажи ми! – плеснала с ръце Звездата.
В този миг момчето се събудило, огледало се, захванало веслата и уверено загребало към брега. Избрало си нова игра – щяло да използва всяка възможност да се трансформира, както в играта на криеница и да се учи да общува със света чрез уменията, които развива. Било убедено, че е възможно и нямало търпение да опита.
Дълго време момчето било ту безплътно и нашепвало и свирукало в ушите на тези, които го чуват. Криело се и се закачало, като местело предмети с невероятната си бързина. Ту ставало отново познатото на всички момче, но и една по-различна усмивка изгрявала в очите му. Истински се забавлявало. Все по-лесно му било да впряга дарбата си, за да изпълни задачите си, и все по-често избирало безплътната форма, тайнствените звуци и скоростта.
Обиколило Земята надлъж и нашир. Народите започнали да му измислят различни имена, защото макар и невидимо, то рядко оставало незабелязано, а много често било и желано!
Може би сте срещали някои от тези имена – мистрал, бриз, фьон, бора, циклон, антициклон, сироко, мусон, пасати…
А ако не сте, то знайте, че става дума все за същото момче, което превърнало детските игри и таланта си в мисия, която изживява.
Днес всички го познаваме като вятъра. А вятърът умее много неща. Може да отвява мисли, да прогонва страхове, да довява аромати и очакване за приключение. Вятърът може да ви доближи до всичко, за което мечтаете, и да ви предизвика, ако сте прекалено самоуверени.
Казват, че все още понякога се показва като момче и играе заедно с децата. Учи ги на бързина, смелост и мечти!
А любовта – ами любовта му е дала възможност да бъде себе си и да сътворява чудеса!
Открило как като син да стига до баща си винаги, когато пожелае. А с напредъка в развитието на своите умения и с нарастващата увереност в способностите си спечелило и доверието на баща си за избрания път.
А дали майка му и баба му са го подкрепили в избора му? Разбира се, защото тези, които ни гледат с очите на любовта, винаги ни виждат такива, каквито сме! И вярват в способността ни да бъдем щастливи, като откриваме дарбите и възможностите си и учим за себе си и за света!
И ако някой ден с усмивка обърнете лице срещу вятъра и леко притворите очи, току виж ви е позволил да почувствате радостта от играта на порасналото му семейство, с което днес обикаля света!
БЕЗКРАЙНО СМЕ БЛАГОДАРНИ, ЧЕ КНИГАТА ВЕЧЕ ДОСТИГНА ДО ХИЛЯДА ЧИТАТЕЛИ И ВСЕ ПОВЕЧЕ ДЕЦА ОТКРИВАТ НЕЙНОТО ВЪЛШЕБСТВО!
БЛАГОДАРИМ ВИ ЗА ТЪРПЕНИЕТО, С РАДОСТ СПОДЕЛЯМЕ ИСТОРИЯТА, КОЯТО СЛОНЪТ РАЗКАЗВА НА КУЧЕНЦЕТО РЕЙ!
МОЖЕ БИ И ВИЕ ЩЕ ОТКРИЕТЕ НЕЩИЧКО ЗА СЕБЕ СИ В НЕЯ?!