Ужасният и зъл вълшебник Хрупи-Хрупи-Ян седеше на сив облак и
замерваше града със снежинки.
Тези снежинки не бяха обикновени!
Онзи, в чиито уши те влизаха, преставаше да чува разумните думи.
На когото снежинките попадаха в носа, не можеше да се смее и да се усмихва.
На когото влизаха в очите, не забелязваше приятелите си. А ако изведнъж вълшебна снежинка попадаше в нечие сърце, човекът вече не вярваше в добрите чудеса!
Вятърът разнасяше снежинките из града, хвърляше ги по прозорците и вратите.
Злият вълшебник бе приказно доволен от това.
Но ето той видя през един прозорец дракона и Юлика-Юла, които играеха на нещо.
Хрупи-Хрупи-Ян изкрещя зли и ужасни думи, от които се вдигна страшен вятър.
Той счупи стъклото и хвърли по Юлика цяла шепа снежинки.
Четири снежинки попаднаха в ушите й, три — в устата, две – в очите. А една бодлива снежинка попадна в сърцето й. Дъщерята на Раздавача веднага спря да се усмихва,
да вижда приятелите си и да вярва в добрите чудеса.
От всичко това тя изведнъж започна да бледнее, да слабее и да се топи.
И стана толкова прозрачна, че през нея вече можеше да се види Хрупи-Хрупи-Ян,
който летеше на сив облак.
— Само чудо може да я спаси! Кууу-кури-гууу! Но в този град няма добри чудеса! — провикна се злият вълшебник, изчезвайки в снежния вихър.
Малкият дракон тозчас излетя през прозореца. Той полетя над сивите и скучни сгради…
Над парка, където на пейка дремеше Продавачката на нелетящи чадъри…
Над градските кули, на които, настръхнали, стояха петлетата-ветропоказатели…
Нито едно от тях не погледна дракона. Затова пък вълшебни снежинки танцуваха и се въртяха около него. Драконът дъхна срещу тях огън. И снежинките се стопиха.
Накрая той се спусна пред входа на пекарницата и почука на вратата.
— Кой е? — попита отвътре Пекарят.
— Аз съм. Драконът.
— Какво искаш?
— Чудесна скок-подскок-кифличка.
Ши! Не ги пека — отвърна Пекарят. — Нали сега в нашия град никой не вярва в чудеса…
— Аз вярвам! — завика малкият дракон. — Сaмо чудо може да спаси Юлика! Иначе тя ще се стопи!
— За това добро момиче ще се постарая — съгласи се Пекарят и отвори пред дракона вратата. — Но ако ми помогнеш, драконе…
Три дни и три нощи Пекарят и драконът се трудиха без отдих. Напалиха силен огън в голямата печка. Старателно пресяха брашното. Приготвиха тестото… И изпекоха такива чудесни кифлички, които сами скачаха в устата.
Тогава Пекарят стисна лапа на дракона и каза:
— Отсега нататък завинаги ще бъда твой приятел.
— Благодаря — отвърна малкият дракон. Той взе кошничка с чудесни скок-подскок-кифлички и полетя към къщата на Раздавача.
Някои петлета-ветропоказатели неволно го погледнаха.
Драконът влезе през прозореца, до който седеше Юлика. Тя беше толкова прозрачна, че през нея се виждаше съседната къща.
— Яж, моля те… — каза драконът и подаде на Юлика кош- ничката.
Но тя дори не докосна зачервените кифлички.
— Ох, ох! — възкликна невеселият Раздавач и тозчас скочи от своя диван. — Страхувам се, че това чудо няма да й помогне…
Той искаше да каже още нещо, но тогава в устата му скочи една чудесна кифличка. И Раздавачът печално започна да я дъвче.
А малкият дракон отново излетя през прозореца.
Той летеше над скучните сгради… Над главния площад, къ- дето шумеше пазарът… Над градските кули, на които стояха петлета-ветропоказатели. Те всички смаяно го погледнаха…
Драконът почука на вратата на обущарницата.
— Кой скита в това лошо време? — попита отвътре Обущарят.
— Аз съм. Драконът.
— Какво искаш?
Бързоходни обувки — отвърна малкият дракон.
Старите вече са износени. А нови не шия — промърмори Обущарят.— В нашия град никой не вярва в чудеса…
— Но на мен ми е необходимо чудо — каза драконът, — за да спася Юлика.
— Ако ти ми помогнеш, аз ще се постарая заради това момиче — рече Обущарят и
отвори вратата пред дракона.
Три дни и три нощи те неуморно се трудиха. И ушиха-измайсториха такива чудесни бързоходни обувки, каквито още никой не беше шил. Те можеха да се обуят на всякакъв крак!
И Обущарят стисна лапата на дракона.
Сега аз завинаги съм твой приятел.
— Благодаря… – му отвърна малкият дракон.
Той взе чудесните бързоходни обувки и литна към дома на Раздавача.
Петлетата-ветропоказатели внимателно го гледаха.
Драконът влезе през прозореца, до който седеше Юлика- Юла. Тя беше толкова прозрачна, че през нея се виждаше целият градски площад.
Драконът Альоша сложи до краката й чудесните бързоходни обувки.
— Обуй ги, моля… каза той.
Но Юлика дори не докосна чудесните обувки.
— Ох, ох! — възкликна Раздавачът. — И това чудо не й помага…
Тогава той неволно обу бързоходните обувки и с бясна скорост закрачи около дивана.
— Феята ще й помогне! — тичешком извика Раздавачът.
… Драконът отново летеше над града… Над скучните сиви сгради… Над сивия парк… Над главния площад… Над кулите, на които стояха петлетата-ветропоказатели.
Те го гледаха и от нетърпение пляскаха с криле.
— Накъде? Закъде така бързаш? — извика го Пекарят от прозореца на своята пекарница.
— При високата кула! Трябва да събудя феята!
— Щом е тъй — реши Пекарят, — ще дойда с тебе.
И хукна подир дракона.
— Закъде така бързате? — извика им Обущарят, като надникна от вратата на своята работилница.
— При високата кула! Трябва да събудим феята!
— Щом е тъй — рече Обущарят, — ще дойда с вас!
И Обущарят се спусна подир малкия дракон и Пекаря.
Скоро и тримата бяха при високата кула. На вратите й висяха ръждясали железни катинари.
Колкото и да се мъчеха Обущарят, Пекарят и драконът, не можаха да ги отключат. Тогава те приказно се обидиха. И тримата погледнаха към писателката. И казаха така:
— Според добрите приказни закони някой трябва да ни помогне! Иначе тази история няма да се хареса на момичетата и на момчетата.
— Естествено! Га-а! — неочаквано изкрещя някой над главите им.
Разбира се, това беше добрата стара врана. Подире й бързаха със своите чадъри
трите мъдри-премъдри джуджета.
Джуджето-дядо. С дълга бяла брада и с червена вълшебна шапка на главата.
Джуджето-син. С червеникави мустаци. Със зелена вълшебна шапка на главата.
Джуджето-внук, Онова, дето има лунички и е със синя шапка върху червеникавия си перчем.
—Га-а! Га-а! — попита вежливата и добра врана. — Можете ли да ми
кажете как се нарича този град?
— Приказният Град! -почти в хор й отвърнаха малкият дракон. Пекарят и Обущарят.
— Благодарим — зарадваха се джуджетата. — Значи стигнали сме, където трябваше! Здравейте!
Тогава добрата врана извади от клюна си ключа, който беше измъкнала под носа на злия вълшебник. После заедно с джуджетата и малкия дракон тя долетя при говорещия часовник…
Три дни и три нощи се трудиха джуджетата, враната и драконът. Три дни и три нощи поправяха счупения от ужасния и зъл вълшебник часовник.
Три дни и три нощи с добри съвети им помагаха Пекарят и Обущарят…
Най-после часовникът започна да тиктака:
— Тик-так! Много ви благодаря! Между впрочем, ръждясалите железни катинари, които висят на вратите на кулата, може да се отключат с вежливи думи.
Обущарят и Пекарят се хванаха за главите.
— Ах! — казаха те. — През това време ние забравихме всички вежливи думи!
Тогава малкият дракон дори заплака.
— Защо, защо не се стараех да бъда вежлив? Защо не учех вежливи думи? И ето сега заради мене Юлика ще се стопи! А аз с нищо не мога да й помогна!
— Не се натъжавайте, моля! Га-а! — каза добрата врана.
— Ние ще ви помогнем…
– Разбира се — съгласиха се трите мъдри-премъдри джуджета. — Ние знаем наизуст „Азбука на вежливостта“.
Всички те шепнешком си казаха нещо, посъветваха се и почти в хор помолиха:
— Бъдете така любезни, уважаеми катинари! Отворете се — отключете се!
Изведнъж катинарите се отвориха… Малкият дракон. Пекарят, Обущарят и трите мъдри-премъдри джуджета запляскаха от радост с ръце.
— Га-а! — строго им напомни добрата врана. — Трябва да побързаме.
Тя първа затича нагоре по витата стълба, а подир нея всички останали.
Ето те дотичаха до една малка врата. Почукаха вежливо… Открехнаха я. И завикаха:
— Събуди се, добра фейо! Много те молим!
Никой не им отговори. Стаята беше празна. Феята я нямаше.