В утрото, когато в Приказния Град трябваше да се върне феята, семейство Иванови
реши да се разходи. Мама, татко, двете баби, леля Липа и Альоша се качиха на мото-приказохода и поеха
накъдето им виждат очите.
Очите им гледаха към захарната планина… Отвъд далечния път…
Отвъд равното поле… Там, където зеленее гъстата гора.
В гората имаше къщичка с кокоши крака.
Около къщичката сини, червени и жълти цветя се усмихваха на минувачите. Сини треви се устремяваха към слънцето.
Върху сребърни храсти седяха червени катерички
и звънко трошаха лешници. Чат-чат!
Пред вратата на къщичката растеше много стар бор.
Върхът му опираше небето. Нощем звездите играеха
между клоните му на криеница.
Сутрин на бора дремеха облаци и птици. А вечер от черната хралупа се подаваше дългоухият чичо Бухал. Бухх-ххайки и смеейки се, той разказваше приказки на горското население.
— Искам! Искам ето от този бор да запалим огън! — извика Альоша.
И мама даде на татко голяма брадва. Татко отиде при бора и го удари с брадвата.
Много старият бор трепна. И застена…
— Беда! Беда! — чичо Бухал излетя от черната хралупа.
— На помощ! — подеха катеричките. — Разбойническо нападение!
Като чуха това, от белостволата брезова горичка дотичаха зайците.
От далечното дере — лисиците!
От смърчовата горичка — двата стари вълка!
А от бърлогата дойде мечокът Миша.
Миша дълги години дружеше с феята Здрасти и затова прекрасно знаеше езика на хората.
— Засрамете се, хора! — каза той и поклати рунтавата си глава.
Тогава останалите животни и птици също поклатиха глави и завикаха:
— Как не ви е срам?
— Защо късате и убивате цветята? — попитаха зайците.
— Защо кършите клоните на лешника? — изджавкаха лисиците.
— Защо съсипвате бора? — завиха вълците.
А чичо Бухал съвсем се разсърди:
— Уфф! Махайте се оттук! Зли, неучтиви хора!
Мама, татко, двете баби, леля Липа и Альоша се изплашиха.
Хукнаха към мото-приказохода. Запалиха мотора.
И бързо потеглиха по-далече от гората!
През равното поле… По далечния път… Покрай високата захарна планина… През нощта те пристигнаха в своя град.
Без нищо да забележат, Иванови бързо влязоха в дома си. Легнаха в леглата си. И заспаха.
На другата сутрин мама, татко, двете баби и леля Липа се събудиха рано.
Накрая и Альоша се събуди, отвори очи и се прозя.
Леля Липа бързо наля право в устата му какао.
Бабите пъхнаха в устата му няколко пасти. А татко засвири със свирката. Но въпреки това Альоша завика:
— Скучно ми е!
— Ще трябва да купим на детето някакъв подарък — реши мама.
И се втурна към магазина.
Но тъкмо прекрачи прага, тя изведнъж се спря и бързо запремига. От учудване дори отвори уста.
Къщите около нея бяха от шоколад. Покривите — от захарни бонбони. Капаците на прозорците от кифлички. А на островърхите бисквитени кули имаше петлета-ветропоказатели.
— Кууу-кури-гууу! — викаха те. — Добър ден, майко Иванова! Иди по-бързо при чудотворния фонтан! Там те чака феята Здрасти!
— Чудеса!… — каза мама.
И краката й сами я понесоха към фонтана.
Там на пейка седеше феята.
— Здравейте — каза тя на мама и й подаде чаша с вълшебната синя вода. — Само три глътки. Бих ви посъветвала сега да се умиете… Моля.
—Наистина чудеса! — каза мама.
Честно казано, тя беше послушен човек. Направи всичко, както й подсказа феята Здрасти. И веднага се превърна в най- вежливата майка на света. И веднага се изчерви от срам.
— Ох-ох-ох! Колко ме е срам! Колко лошо се държах вчера в гъстата гора!
— Зная — отвърна й феята. — Вземете тази лейка. Напълнете я с вълшебна вода… И идете в гората. Не забравяйте да купите чадър от Продавачката зад ъгъла. В това време аз ще се постарая Альоша да дотича при чудотворния фонтан.
— Благодаря! — каза мама и забърза към Продавачката на летящи чадъри.
Скоро мама вече се носеше над града… Над захарната планина… Над далечния път… Над равното поле… Насочи се натам, където зеленееше гъстата гора…
Иванови я чакаха, чакаха и вече започнаха да се тревожат. Още повече, че момчето не спираше да плаче.
— Ще трябва аз да купя подаръка — реши накрая татко
и бързо излезе от къщи.
Като прекрачи прага, той бързо запремига с очи и отвори уста.
Къщите наоколо бяха шоколадови с бонбонени покриви. Петлетата-ветропоказатели на кулите викаха:
— Куу-курии-гууу! Здравей, татко Иванов! Бързай! Феята те чака при чудотворния фонтан!
Таткото затича към фонтана.
— Добър ден — каза феята Здрасти и подаде на таткото чаша с вълшебна вода. — Моля ви. Точно три глътки. И ако не ви е трудно, измийте се със синьо-сребърно-златната вода от фонтана.
— Може и да се умия — съгласи се татко.
Той направи всичко, което го посъветва феята.
И се превърна в най-вежливия татко на света.
— Какъв срам! възкликна той и тозчас се изчерви. Вчера аз се държах много лошо в гората!
Феята Здрасти подаде на татко лопата и чувалче със семена.
Не се вълнувайте — каза тя. — Альоша самичък ще дотича при фонтана… А вие… Да не забравите, моля, да купите летящ чадър от Продавачката зад ъгъла.
— Благодаря! — отвърна татко.
Много скоро той вече летеше над града… Над захарната планина. Над далечния път…
Иванови го чакаха, чакаха и вече започнаха да се тревожат.
— Искам подарък! — крещеше Альоша.
— Сега ще го купим — извикаха двете баби.
Навън от учудване те отвориха уста.
Върху бисквитените островърхи кули имаше петлета-ветропоказатели.
Кууу-курии-гууу! — викаха те. — Здравейте, баби Иванови! Бързайте към чудотворния фонтан!
Бабите изпиха по три глътки от вълшебната вода и се измиха с нея. Превърнаха се в най-вежливите баби на света.
-Ах-ах! — казаха те и поклатиха глави. — Вчера ние такива неща сторихме! Съвестно ни е да си спомним дори!
Феята им даде кошничка със зрели лешници и им посочи къде могат да купят летящи чадъри.
Скоро бабите Иванови летяха над града… Над захарната планина… По посока към гъстата гора.
Последна при феята дотича леля Липа. Скоро тя също се превърна в приказно вежлива леличка. И като си купи летящ чадър, полетя над Приказния Град… По посока към гъстата гора.
В гората, до къщичката с кокоши крака, мама Иванова поливаше с живата вълшебна вода храстите, цветята и тревите.
Двете баби хранеха червените катерички със зрели лешници. На поляната татко садеше семена от необикновени дървета и цветя.
С целебния мехлем, който й даде феята, леля Липа замазваше раните по ствола на много стария бор.
Много скоро на горската поляна се усмихнаха сини, червени и жълти цветя. Устремиха се към слънцето сини треви. В клоните заскачаха, затанцуваха катеричките. А от черната хралупа изведнъж се подаде дългоухият чичо Бухал.
-Уфф! — извика той. — По-бързо всички елате тук!
От белостволата брезова горичка дотичаха зайците.
От далечното дере — лисиците.
От смърчовата горичка — двата стари вълка.
А от бърлогата дойде мечока Миша.
— Много ви благодарим, хора! — каза мечока и ниско се поклони.
И останалите животни и птици също благодариха на Иванови.
— Благодарим! — завикаха зайците, заджавкаха лисиците, завиха вълците и зачаткаха катеричките.
А старият бор пусна в мамините длани малка зелена звезда.
От всичко това на мама, татко, двете баби и леля Липа им стана толкова хубаво и приятно, че когато се връщаха у дома, те запяха песничка.
Така с песничка летяха до Приказния Град. Най-после заблестяха разноцветните бонбонени покриви.
Мама, татко, двете баби и леля Липа кацнаха до чудотворния фонтан. Там на пейката седеше феята Здрасти и горчиво плачеше.
А под сините, сребърни и златни струи на фонтана стоеше чорлавият и мокър Альоша Иванов.
– Искам-искам-искам да бъда най-най-най-ужасното и неучтиво момче на света! — с пресипнал глас крещеше Альоша.
– За нещастие то отдавна вече е тук… — въздъхна феята. – И нещо повече… Желанието му се изпълни!
Тогава мама, татко, двете баби и леля Липа заридаха.