Споделяме с вас една приказка, която ни вдъхновява да мечтаем, пишем и творим. Тя е написана от Кирил Димов на 10 г. за инициативата “Безценни приказки”
Здравей, непознати приятелю!
Пиша ти, писмо в бутилка.
Не зная, умник ли си, мечтател ли?
Не зная за тебе аз нищо.
Но моля те, щом намериш писмото,
отговори ми поне с два, три реда,
как се казваш, какъв е живота ти?
Не е трудно! Показвам ти, гледай!
Щом срещнат ме, питат ме всички:
„Какъв си? Какъв искаш да станеш?”
Аз казвам: „От всички боички
ми дайте! Така ще остане,
само черното. Него не искам,
мога и сам да си го правя,
малко лоши и глупави мисли,
малко гняв, ако прибавя.
Да, казвал съм, че искам да стана,
аз художник – като Давинчи,
но искам също, сутрин най-рано,
да се будя, и то преди всички.
Искам стаите, блока небето,
да направя, като дъгата
и училището, където,
все не достига боята.
Искам повече обич и радост,
искам смях и игри до насита,
просто свят, в който всякаква гадост,
сякаш с гума от мен е изтрита.
Искам, като Давинчи,
да разбирам по много от всичко.
Искам само с няколко линии,
да рисувам, каквото обичам,
да поправям на хората мъката,
да оправям, войните, проблемите,
а художник известен да бъда,
може би, искам след време.
Е, това е от мене приятелю!
Напиши ми за себе си всичко!
Аз не знам, умник ли си, мечтател ли,
но усещам, че на мен ще приличаш.