В една чудна къща,
сгушена в гората
живеела Феята на цветята.
Имала си ритуал –
много често си мечтаела за бал.
Сменяла тя рокли от зарана,
шалове и гривни на тавана.
После кротко пиела си чай
и очаквала да дойде месец май.
Една сутрин Феята се събудила в особено настроение.
В гърлото си усещала непознато явление.
Там странен гост подрасквал, покашлял,
направо ѝ тежал
и щом отворела уста, излизал цял.
Уж възпитано ѝ се представил,
но с кашлица едва не я задавил.
Възмутена, изтърчала тя пред огледалото,
размахала пръст и внимателно си огледала тялото.
Всичко си било наред – грейнали очи, бляскави коси,
устните във чупка мека, както винаги с походка лека.
Въздъхнала тя облекчено,
но вместо себе си пак чула него.
Тъй странен шум кънтял в гърдите ѝ,
че всяка мисъл стреснато отлитала.
Пълзяло в нея безпокойство,
но тя решила да запази своето достойнство.
Думите в ума си подредила,
ала в изричането им се криела тяхната сила.
Щом се опитала да каже нещо,
в гърлото ѝ мигом ставало горещо.
Да се скара не се получавало,
да се моли на нахалника не ѝ се отдавало.
Предложила му чаша чай
и се впуснала в своя приказен рай.
Така, спокойна, наливайки му чай с най-плавните движения,
подреждала в ума си всякакви решения.
А Кашлящият крал, доскоро непознат
бил силно зареден с упорство и инат.
Той подозрително надникнал
в чашата с горещ малинов чай,
дори носът си потопил и кихнал.
И кихал, кихал сякаш до безкрай.
От този звук разбудено
явило се пред тях.
Чудато Вдъхновение –
облечено във смях.
Затропало с крака,
запляскало с ръце
и Кашлящия крал,
повлякло на хорце.
Бил с остри лакти Кралят,
но пък с послушни колене.
Подскачал леко и полека
в танцовия ритъм затуптяло
и неговото сърчице.
А феята наоколо трептяла,
света със красота огряла.
Размествала тя с грация предмети,
и в ритъма на танца хвърляла конфети.
С вълшебство опаковала
Малиновия еликсир.
На Краля се усмихнала,
той гост ѝ станал мил.
Под нежните ѝ пръсти,
разнесло се навред
ухание на здравец,
на пролет и разцвет.
Забавил крачка Кралят,
поел дълбоко дъх,
с уханието вдишал
лютичета и дъжд.
Припомнил си тогава
какво подирил тук.
Във недоволството си бил забравил
обноски, такт и се държал напук.
И като нежна ласка,
тоз‘ чуден аромат
унесъл го в най-сладка дрямка –
и във съня вълшебен Кралят станал благ.
Усмихнала се Феята,
навела се в поклон
и ведро занареждала
със Вдъхновението в тон:
„В съня си избор направѝ!
Подхранвай топли чувства и мечти
или в безредие оплетен,
умът ти пак ще те гнети.
Царувай мъдро и танцувай,
познай във ритъма приятел свой.
За пример на света добрувай,
И може би ще си герой!“
И Кралят дълго им гостувал,
танцувал с тях и даже пял.
На Феята гласа празнувал,
и станал той добър и цял.
Не му отивало да се обръщат
към него с Кашлящия крал.
С уменията си умората превръщал
във време за спокойстие и чай.
Затуй, ако неканен някой
във гърлото ти пропълзи,
Ти Вдъхновението повикай
и фейското наричане помни!