Следващите откъси са част от приказните споделяния, осветили Рицарския турнир и бал “Посланици на приказките”. Всяка част от историята носи провокация за въображението, кураж за сърцето и увереност, че всичко си идва по местата.
Ако решите да прочете цялата книга “В черно като полунощ” или 4-те книги на Тери Пратчет в този цикъл и да споделите с нас, ще ви поканим да видите как танцуваме от радост, а също може и да потанцувате с нас.
Баш грамаданско левентченце
Защо чудеше се Тифани, хората толкова обичат шума? Защо шумът е толкова важен?
Нещо съвсем наблизо ревеше така, сякаш ражда крава. Оказа се стара латерна, която въртеше парцалив мъж с омачкан цилиндър. Тифани се измъкна колкото можа по-вежливо, но шумът като че ли беше прилепчив. Човек добиваше чувството, че ако не му избяга, ще се опита да се намъкне чак у дома му.
Това, обаче, беше само един звук от грамадния казан с вряща шумотевица, в който бе попаднала. Подклаждаха го хора. Подклаждаха го, опитвайки се да надделеят шума от останалите, като вдигат още повече шум. Спореха при импровизираните сергии, подскачаха да уловят с уста висящата ябълка или жаба* ( със затворени очи), насърчаваха юмручните надпревари и натруфената с пайети въжеиграчка, продаваха захарен памук с цяло гърло и, откровено казано, се наливаха юнашки.
Въздухът над зеления хълм тегнеше от шум. Сякаш цялото население на два или три града без изключение се беше домъкнало до баирчината. И тук, където обикновено се чуваше само по някой откъслечен крясък на мишелов, сега отекваше постоянният крясък на.. ами на всички. На това му викаха „Забавление“. Единствените хора, които не вдигаха шум, бяха крадците и джебчиите, които си вършеха работата в похвална тишина и освен това не припарваха до Тифани. Кой ли би преджобил вещица? Щеше да има късмет да се отърве без липсващи пръсти. Така поне се вярваше, а всяка разумна вещица би окуражила подобни страхове.
Когато си вещица, представляваш всички вещици, мислеше си Тифани Сболки, докато крачеше сред тълпите, влачейки подире си метлата, привързана с връвчица. Метлата летеше на няколко стъпки над земята. Това малко е притесняваше. Явно вършеше работа, но тъй като навсякъде из панаира щъкаха деца с балони, също привързани с връвчица, все и се струваше, че изглежда малко, да не кажем доста глупаво. А нещо, което излага някоя вещица, излага всички вещици.
От друга страна, ако вържеш метлата за плет, някое хлапе непременно ще я развърже и ще я яхне ей така, заради тръпката, а тогава тя най-вероятно ще излети право нагоре чак до облаците, където въздухът се вледенява. Макар че на теория би могла да призовеш метлата си обратно, на практика размръзяването на деца в ярък слънчев ден насред лято доста изнервяше майките. Не беше особено хубаво. Хората щяха да одумват. Хората все одумваха вещиците.
Тя се примири и отново повлече метлата. Току-виж, хората решат, че по някакъв забавен начин се вписва в общото забавление.