Послания от Света на диска – Невинни очевидци – II

Невинни очевидци

 

– Е, малката? Няма ли да се опиташ да ме превърнеш в някаква гнусна твар?
Тифани се опита да се сдържи. Наистина се опита. Но има моменти, в които просто му идва вповече на човек. Тя пое дълбоко дъх.
– Не смятам за нужно мадам, като виждам, че самата се справяте толкова добре!
Внезапната тишина въпреки всичко се наруши от спорадичните звуци, като тихо подрънкване иззад една колона – вероятно от страж, вдигнал ръка към устата си, за да спре напушилия го смях, и сподавен звук – иззад завесата – вероятно от слугиня, почти постигнала същото. Но в паметта на Тифани се запечата съвсем лекото щракване на врата някъде високо горе. Дали не беше Летиша? Беше ли я дочула? Е, всъщност нямаше значение, защото дукесата вече злорадстваше, знаейки, че държи Тифани в ръцете си.
Не биваше да отговаря на глупавите и обиди, без значение кой ги слуша. Ето че сега жената предусещаше ужасната наслада да навреди на Тифани, на всичките и близки и най-вероятно на всички, които някога е познавала.
Тифани почувства как по гърба и плъзват струйки ледена пот. Никога не се бе чувствала така – нито през Зимоковеца, нито даже пред Анаграма в куц ден, нито дори пред Кралицата на феите, която я биваше да злобее. Дукесата ги биеше всичките. Тя беше истински злодей, от онези, които карат жертвите си да им отвръщат със същото, а то от своя страна става оправдание за следващо и по-гадно злодейство. При това страдат и невинни очевидци, специално поканени от злодея, за да прехвърли вината за тяхното поражение върху жертвата.
Дукесата огледа сенчестата зала:
– Има ли страж тук? – Тя почака с радостна злост. – Знам, че тук някъде има страж!
Разнесе се шум от колебливи стъпки и Престън, новопостъпилият страж, се измъкна от сенките и колебливо пристъпи към Тифани и дукесата. Разбира се, че ще е Престън, помисли си Тифани. Другите стражи бяха твърде опитни, за да рискуват да си навлекат щедра порция от гнева на дукесата. При това се усмихваше смутено, което хич не е хубаво, като си имаш работа с такива като нея. Добре поне, че се сети да изкозирува, когато спря пред нея, и освен това по стандартите на онези, които никога не са обучавани как да козируват правилно, а и във всеки случай им се налагаше да го практикуват много рядко, се справи добре.
Дукесата примига.
– Защо се усмихваш, младежо?
Престън обмисли въпроса доста сериозно и накрая отвърна:
– Слънцето свети, мадам, и аз съм щастлив да бъда страж.

Сподели чрез:
към началото