Нещо изшумоля. Тя погледна надолу. Един заек вдигна очи към нея, след което, без да се паникьосва се шмугна в стърнището.
-Ще приема това за “да” тогава – каза Тифани и усети как самата тя се паникьосва. В края на краищата това поличба ли беше или просто един заек, достатъчно възрастен, за да не търти да бяга в мига, в който зърне хора? А не вървеше да помоли за друг знак; така де, за да се увери, че първият не е просто съвпадение, нали?
В този момент, точно в този момент Роланд започна да пее… ( вероятно защото беше пиян, но може би и защото Летиша усърдно го бършеше, затворила очи, така че в качеството на неомъжена жена да не види нещо неприлично или изненадващо. ) А песента, която Роланд поде, звънтеше:
-Тъй прекрасно е в ясна зора да зърнеш покритите с жито поля, дето птички на всяко стръкче трева с чучулигите звънко пеят в утрото на деня… – Той замлъкна. – Баща ми обичаше да я пее, когато вървяхме из тези поля… – смънка той. Беше в онази фаза, в която пияните мъже започват да плачат, и сълзите оставиха малки розови улейчета по бузите му, отмивайки мръсотията.
А Тифани рече наум: „Благодаря ти. Поличбата си е поличба. Човек избира онези, които му вършат работа. А това беше кралския кър, стърнището, което се изгаря последно. И заекът скача в огъня. О, да. Поличбите. Те винаги са толкова важни.“