Часовникът в залата удари полунощ. Никога не беше навреме. Всеки удар, обаче, сякаш удряше по гръбнака на Тифани.
И ето че към нея с маршова стъпка се приближи Престън. На Тифани и се стори, че от доста време накъдето и да погледнеше, все виждаше Престън – спретнат, чистичък и някак …пълен с надежда.
– Слушай, Престън – каза тя,- нямам време за обяснения и не съм сигурна, че ще ми повярваш…не, сигурно би повярвал, ако ти ги кажа. Трябва да ида навън да убия онова чудовище, преди то да убие мен.
– Тогава ще те защитавам – отвърна Престън.