“Какво е небето без звезди”
– Както виждам, демонстрираш почти греховна самонадеяност и поразителна гордост и упорство, госпожице Сболки. И мога да кажа, че не бих очаквала нищо по-малко от една вещица.
—
Тифани се втренчи в него и моментално взе решение.
– Можеш ли да пазиш тайна?
Престън Кимна
– Естествено! Никому не съм казал, например, че сержантът пише стихове.
– Престън, току-що го каза на мен!
Престън се ухили.
– А-а, ама една вещица не е никому. Баба ми каза, че да кажеш тайна на вещица е като да шепнеш на стена.
– Е, да – започна Тифани, но се спря. – Ти пък откъде разбра, че пише стихове?
– Трудно беше да не разбера – сви рамене Престън. – Ами той ги пише върху листата на регистъра в караулката, сигурно като е нощна смяна. Така старателно откъсва страниците, че изобщо не си личи, ама натиска с молива си толкова силно, че на долната страница всичко се чете.
– Значи и другите го забелязват, а?
Престън поклати глава, от което несъразмерно големият му шлем се завъртя насам-натам.
– О, не, госпожице, нали ги знаеш – за тях четенето е лигава работа за девойчета.Както и да е, като дойда по-рано, късам долния лист, за да не му се подиграват. Трябва да кажа, че за самоук той е доста добър поет, с добър усет за метафора. Всичките му стихове са до някаква си Мили.
– Жена му – обясни Тифани. – Сигурно си я виждал из селото. С повече лунички от всеки друг. Много е чувствителна на тази тема.
Престън Кимна.
– Това май обяснява защо последното му стихотворение е озаглавено „Какво е небето без звезди“
– Като го гледам изобщо не бих предположила, че е такъв, а ти?