Престън доби замислен вид.
– Извинявай, Тифани – подхвана той, – но не изглеждаш добре. Всъщност, без да се обиждаш, изглеждаш ужасно. Ако се гледаше с чужди очи, щеше да кажеш, че наистина си много зле. Имаш вид сякаш не си мигвала от дни.
– Снощи спах поне един час. И завчера също подремнах! – защити се Тифани.
– Нима? – строго я изгледа Престън. – И освен тазсутрешната закуска, кога за последно се храни нормално?
По някаква причина на Тифани все още и беше леко отвътре.
– Мисля, че май хапнах вчера..
– О, нима? – възкликна Престън. – Хапнала и подремнала? Така не се живее. Така се мре!
Прав беше. Тя знаеше, че е прав. Но това само влошаваше нещата.
– Слушай, преследва ме ужасно същество, което може да обсебва хора, и трябва да се справя с него!
Престън се озърна с интерес.
– Мен може ли да ме обсеби?
Злото отива там, където е добре дошло, помисли си Тифани. Благодаря ти за тази мъдрост, госпожо Пруст.
– Не, не вярвам. Мисля, че за да бъдеш обсебен, трябва да си от правилния вид хора. Тоест от грешния вид. Нали разбираш, от тези, в които вирее злото.
Този път Престън се разтревожи.
– Наистина съжалявам госпожице, но съм вършил разни лошотии в живота си.
Въпреки внезапната си умора, Тифани се усмихна.
– Коя беше най-лошата?
– Откраднах кутия с цветни моливи от една сергия. – Той я погледна отбранително, сякаш очакваше да му се развика или да го посочи с осъдителен пръст.
Вместо това тя поклати глава и запита:
– На колко беше тогава?
– На шест.
– Престън, не мисля, че това същество изобщо може да си пробие някакъв път до главата ти. Освен всичко останало тя ми се струва твърде претъпкана и объркваща.
– Тифани, просто ти трябва почивка. Истинска почивка в истинско легло. Коя вещица може да се грижи за другите, ако не може да се грижи за себе си? Quis custodiet ipsos custodies. Това означава: „Кой варди вардияните?“, ето какво означава – продължи Престън. – Така че кой варди вещиците? Кой се грижи за хората, които се грижат за хората? Точно сега ми се струва, че това трябва да съм аз.
Тя се предаде.