…По принцип, обаче, когато Леля Ог случайно изръсеше някоя глупава смущаваща реплика, то беше, защото много внимателно я е обмислила предварително. Тифани го знаеше и Леля със сигурност знаеше, че Тифани знае, а Тифани знаеше и това. Вещиците обаче често се държаха по този начин и всичко винаги минаваше идеално, стига някоя от тях да не грабнеше брадва.
– Знам, че това е мой проблем. Ще се справя с него – заяви Тифани.
На пръв поглед реакцията и беше адски глупава. Старите вещици щяха да са и от голяма помощ. Но как щяха да погледнат на нея? Това беше нейна територия и тя трябваше да запази гордостта си. Човек не може да каже: „Вършил съм какви ли не трудни и опасни неща“, защото си беше ясно. Онова, което има значение, е какво вършиш сега. Беше въпрос на чест. Беше въпрос на стил.
—
Всичко това мина през главата и, докато мигне, а като отвори очи, срещна тези на вещиците.
– Самоувереността е най-добрият приятел на вещица – непоколебимо заяви баба Вихронрав.
Леля Ог се съгласи и добави:
– Така е, винаги можеш да разчиташ на себе си, открай време го твърдя! – тя се засмя на изражението на Тифани.
—
Осъзнавайки, че е безполезно, но въпреки това решена да пробва, Тифани се обърна към баба Вихронрав:
– Можеш ли да ми дадеш някакъв съвет, Бабо?
Баба, която вече целенасочено се запътваше към отрупаните с храна маси, поспря, обърна се, и каза:
– Вярвай на себе си.
Тя продължи още няколко крачки, но спря, като че потънала в мисли, и добави:
– И не се проваляй.