Тифани слушаше поразена. Леля Ог беше човекът оркестър, или по-точно жената оркестър, която завладяваше публиката. Тя се обръщаше към абсолютно непознати така, сякаш ги познава от години, а те някак отвръщаха сякаш наистина беше така. Увлечени, тъй да се каже, от изключителните певчески умения на една старица с един единствен зъб, смутените хора надигаха гласове с леко мънкане от втория стих, а до края на първия куплет вече хорово припяваха и тя ги държеше в ръцете си. Тифани се разплака и през сълзи видя как малко момче в новото му вълнено и намирисващо на пикня палтенце върви с баща си под различни звезди.
Чак тогава видя блясъка от сълзи по лицата на другите, сред които и пастор Крах, и дори дукесата. В залата кънтеше ехото от преживените загуби и възпоменания, а самата зала дишаше в такт.
Трябваше да науча това, помисли си тя. Исках да се науча да владея огъня, да владея болката, а трябваше да се науча да завладявам хората. Трябваше да се науча как да не пея като пуйка…
—
Това беше магия. Залата пълна с хора, които почти не познаваха повечето от останалите, се беше превърнала по магия в зала с човешки същества, които знаеха, че са сред други човешки същества, и точно в момента нищо друго нямаше значение. Именно в този момент Престън я потупа по рамото. На лицето му играеше любопитен вид тревожна усмивка.