BeFunky Collage - 3

Приказка за Ани

Отвори очи и премигна… усещаше се малка. Протегна ръце и видя пухкави пръстчета. Сънуваше ли? Как се беше озовала отново момиченце?

Ноктите на едната и ръка бяха оцветени в цикламено, а на другата – в червено и лакът се беше олющил на места. Сама ли го беше направила?

Премигна отново. Имаше много дълги мигли, можеше да се загледа в тях. Знаеше и какви са очите и – бяха събрали в себе си слънчевия кехлибар на земята и цялата палитра на синьо-зеленото море, което така обичаше, пазеха и малко буреносно сиво по края на ирисите.

Разтегли устни в усмивка и се протегна. Леглото си оставаше едно от любимите и неща.

Ослуша се, нечии стъпки с тананикане приближаваха стаята, мелодията и беше някак позната. Извърна глава по посока на шума и видя слънчеви зайчета да танцуват по паркета, едното си играеше с ухото на огромен плюшен заек, подпрян до малки пантофки, в ярко розово с избродирани сини лалета, на пода. Погледът и продължи нататък.

Вратата беше леко открехната, а сега се отвори широко, за да види притежателката на мелодичната походка. Шарена пола до глезените разкриваше боси крака с оранжев педикюр. Деликатна гривна със синьо манисто обхващаше единия глезен. Откакто се помнеше обожаваше аксесоари и обувки, изобщо всичко, което можеше да подчертае женствеността. Преди да стигне до очите, видя протегнатите към нея ръце. За секунди се озова в прегръдката им. Ухаеше на цветя, може би люляк и иглика. Зарови пръсти в дългата коса. Нейната такава ли беше? Усещаше се лека, като перце и цялата нацелувана.

Мамо? – звънна въпросително гласът и.
– Наспа ли се, съкровище?
– Да. Какъв ден е днес?
– Днес ли? Днес е любимият ми ден!

Милваше косата на прекрасната жена, която я държеше в прегръдките си и се чудеше какъв ли ще е този ден?

BeFunky Collage - lilac

Щом пръстите на краката и докоснаха пода, знаеше, че незабавно трябва да затанцува. Размаха ръце като птица и започна да се върти. Толкова беше хубаво, че трябваше да намери огледало, за да провери дали е истина.
Майка и се наслаждаваше на гледката, сякаш този ритуал и бе добре познат.
Къде ли беше огледалото? Погледна я въпросително.
Ръката и отхвърча по посока на коридора.
Какво бе това негласно разбирателство, което имаха?

Без да се замисля повече грабна заека от пода и се изстреля през вратата. Срещу нея, точно преди да започнат стълбите, имаше огромно огледало.

Приближи го бавно. Косата и беше като облак и самата тя не бе по-висока от 110см., краката и ръцете и бяха загорели от слънцето и носеше бяла нощничка с тънки презрамки, с щамповани розови зайци върху нея.

Обърна се в полугръб – кичурите стигаха почти до кръста и. Наклони се напред да огледа по-добре лицето си. Кимна доволно, като заключи, че вероятно е на пет.

Заподскача от крак на крак на обратно, пусна заека и плесна нетърпеливо с ръце, като изстреля на глас:

– Искам да съм много красива днес!
– И какво смяташ да направиш по въпроса? – попита майка и.
– Може ли да те помоля да ме срешеш? – и невинно вдигна рамене, като срещна погледа и.

Тя се засмя – безгрижно, гърлено, като клокочещ извор, смехът избликна така естествено, че зарази и нея и тя се запревива напред-назад като тръстика, а смехът и звънтеше и отскачаше от стените и прозорците.

– Мамо, щастлива съм ! – каза го спонтанно и така естествено. – Но не знам дали не сънувам?
– Разбирам. – отвърна майка и. Обърна я с гръб към себе си и започна да приглажда косите и, да ги разплита и разресва полека-лека с пръсти. – Помниш ли как проверяваме кое е истинско?
– Не съвсем.
– Хм. Я, ме погледни! – обърна я внимателно към себе си, приседна на крайчеца на леглото и нежно отпусна длани на раменете и, жест, който някак я успокои и сякаш я привързваше, да не литне. Полека изплува в нея мисълта за тук и сега. – Първо, – започна майка и, – си припомняш, че понякога това се случва, ако си играла дълго и си заспала много изморена.

Усети как при тези думи очите и се пълнят със сълзи. И тя го можеше това – да се чувства мъдра и голяма, да успокоява и утешава, но сега имаше нужда да се отпусне и довери. Кимна с глава и се приближи, така че да се сгуши в нея. Майка и изчака за миг. После нежно я отдръпна от себе си, повдигна леко брадичката и и отново я погледна в очите.

– После – продължи и докосна гърдите и – усещаш това тук. Чуваш ли го как пулсира? Това е верният ритъм и то е твоят компас!
– Като го слушам, искам да пея и танцувам!
– Да, то изпраща усмивката на лицето ти, която пълни цялата стая, излиза през вратата, наднича през прозорците и създава целия свят!
– Мамо, сънувах нещо страшно и много ме болеше. Липсва ми някой, сякаш ето тук – и поставих малката ръчичка на същото място, върху нейната.
Миличката ми, смелото ми, детенце! – възкликна тя и ръцете и здраво ме прегърнаха. После ме взе в скута си, настани се по-удобно и започна да разказва Приказката за Тук и Сега.

Sea_Sunrises_and_sunsets_Ships_Sailing-1

– Живели някога двама братя, най-добри приятели. Единият се казвал Тук, а другият – Сега. Обичали да играят на криеница и докато растели се предизвиквали да се откриват един друг на все по-големи разстояния. Веднъж Тук загубил Сега, търсил го толкова дълго, че накрая се изморил, седнал на една пейка и заспал. А Сега толкова дълго чакал да бъде открит, че му станало скучно и решил да потърси нещо по-интересно за правене.

Бил добър в измислянето на игри, харесвал пиратски истории, бил смел и решил да стане капитан. Измислил и създал свой кораб, екипаж, пътеводна звезда и тръгнал да плава по море. Справял се с всяко предизвикателство, което му хрумвало, побеждавал морски чудовища, откривал нови земи, срещал приятели и неприятели, проговорил всякакви езици, влюбил се. Научил се да разчитат на него, да помага на изпадналите в нужда, да опитва странна храна, да свири на лютня, станал силен, имал богатства и само от време на време му се присънвал Тук. Но нещо го теглело все нататък. Познал веднъж в себе си Откривателя, не можел да спре, сякаш искал да стигне до края на света и да прекоси отвъд.

В това време Тук търпеливо го чакал. Само Сега имал дарбата да усеща и открива навсякъде Тук, но когато играели на криеница, за да е честно не прилагал това свое умение. Така съжалявал Тук, че когато бил неговия ред, не успял да открие Сега, но нямало какво да се направи. Било минало достатъчно време, за да знае, че като поиска Сега ще го открие, но усещал със сърцето си, че е далеч.

Като осъзнал всичко това се огледал. Неговата дарба била свързана с това да присъства. Така можел да открива незабележимото на пръв поглед. Сега не се изморявал да иска и преследва нови и нови неща, а Тук бил по-различен майстор-творец. Бил сензитивен за заобикалящото и то го очаровало. Така бил навсякъде добре приет. Забелязал, че имало същества също като него, които се наслаждавали на съприкосновението със света наоколо, усещал как диша и пулсира природата, обичал да докосва нещата и се захванал с градинарство. Помагали му Въздухът, Водата, Земята и Слънцето. Можел дълго да наблюдава резултата от вниманието и грижите, които полагал всеки ден. Виждал как всяко нещо дава отражение върху друго нещо. Познал какво е хармония и можел да влиза в синхрон със заобикалящото го. Умеел да вижда света през погледа на птиците, да чувства слънцето, както дърветата и цветята, да танцува с ритъма на Земята, да се потопи в наслаждението да се носи с водата. Толкова разширил възприятията си, че могъл да усети в безкрайността някъде и Сега. Сърцето му само го повикало.
И Сега усетил в съня си присъствието на брат си. Толкова много Светове бил създал и пребродил, толкова се бил отдалечил, а ето че Тук се научил да го открива. И само за миг разбрал, че е намерил, каквото е търсил. Цялата Вселена, казват, се съдържа в частицата пясък! Всичко, което имаш да откриеш и разбереш е едновременно голямо и малко, сложно и просто, понякога съвсем близо и понякога много далеч, защото сме многомерни и сме едновременно Тук и Сега.

– А как се е върнал, мамо? – това беше любимата ми част. Знаех, че задавам този въпрос не за първи път, но копнежът да чуя отново отговора бе много силен.
– Както веднъж ми показа моят професор и както са правели мъдреците преди него. Сега събрал развълнуваното море, в което плавал в чаша кафе, обърнал я рязко настрани, за да я изпразни и произнесъл „Нищо от това не е било!“ Когато се опомнил отново, над него се бил надвесил Тук и го гъделичкал, за да го разбуди.

И в този миг пръстите и се спуснаха да ме гъделичкат по вратлето, ръцете и краката. Аз се извивах, опитвах се да я гъделичкам също и се заливах от смях.
Задъхани се претърколихме в леглото. Когато успях да се измъкна, скочих на крака и възкликнах:

– Винаги ми помагаш, ето толкова те обичам! – и разперих ръце, и раздалечих крака. Завъртях се, колкото пъти можах. – Сега е мой ред! – заявих.
– Искаш да направиш нещо за мен ли? – каза тя.
– Каквото пожелаете, Ваше Височество, все още сте по-високата! – и театрално се поклоних.
– Освен, че искам да изчакаш, да пораснеш още малко, преди да носиш всичките ми дрехи, обувки и украшения? – произнесе тя бавно. Погледна ме закачливо, когато видя как се нацупих!
Обещавам да ги връщам по местата – промълвих и запристъпях към нея.
– Разбира се и това е нещо. – усмихна се тя и продължи: – Бих искала да ми нарисуваш Тук и Сега. Ще опиташ ли? После ще сложим рисунката ти в рамка и ще научим всичките ни приятели да разказват своя версия на Приказката за Тук и Сега.
– Защо, мамо?!
– За да им напомня да се радват, защото щом ги има на света, значи не просто Някой или Нещо, а Всичко ги обича! И когато почувстват това, могат да умножат тази Любов! Тогава, преодолели Страха, хората са истински добри и вършат Добри дела!
Сега ще бъде син!
– Целият ли?
– Още не знам. Мога да направя и картички с тях за подарък.
– Хайде, ела с мен! – стана тя и тръгна към вратата. – Ще ми разказваш, докато подреждаме масата. Има печени макарони.
– Ура, карамелени макарони! Почакай да си намеря скицника. Много съм подредена, виждаш ли? – и с жест насочих вниманието и към стаята, малък свят, събран в друг по-голям. Усмихнахме се една на друга. Понякога тя е голямата, а аз съм малката, но само понякога. – Благодаря ти, че споделяш с мен Любимия си ден. – прошепнах.

BeFunky Collage-4

***

Някога Уолт Дисни е казал, че не можем да променим миналото, но можем да променим историята, която разказваме за него.
В памет на Анелия Попадийска, скъпа приятелка, дете и жена, волна душа и на проф.д-р Георги Лозанов – учител, учен, лекар и моят вълшебен Дядо Коледа!

към началото