В старите времена преди някой рицар да стане рицар, е прекарвал една нощ в стаята с оръжия си, молейки се, на които и да са слушащи божества, да му дадат сила и мъдрост.
Тифани беше сигурна, че чува тези думи, ако не в ушите си, най-малкото в главата си. Тя се обърна и погледна спящите рицари, като се зачуди дали госпожа Пруст не беше права, че камъкът има памет.
„А моите оръжия какви са? – запита се тя и отговорът дойде незабавно: „Гордост“. О, нека си разправят, че това е грях, нека си разправят, че предшества падението. Това не може да е истина. Ковачът се гордее с добрата си спойка, конярят се гордее с конете си, които блестят като нови кестени на слънчевите лъчи, овчарят се гордее с това, че е опазил стадото от вълка, готвачът се гордее с кексовете си. Ние изпитваме гордост, че оставяме добра следа в историята, една добра приказка, която да се разказва.
Но в момента има и страх. Страхът, че ще подведа останалите. И понеже се страхувам, ще преодолея този страх. Няма да посрамя тези, които са ме учили.
И имам вяра, макар и да не съм сигурна в какво вярвам.
– Гордост, страх и вяра – изрече тя на глас.
А пред нея четирите свещи се разгоряха, сякаш подети от вятър. В лумналата светлина за момент беше сигурна, че вижда как фигурата на стара вещица се стопи в тъмния камък. – О, да – каза Тифани. – Имам и огън.