Имам си едно правило, което следвам напоследък. Включвайки вътрешния наблюдател в различни ситуации си задавам въпроса, особено ако се колебая за нещо – Любов ли ме води или Страх? И както знаете осъзнаването решава всичко.
Когато е страх – стига да го разпознаеш, за да осъзнаеш колко често е безсмислен в контекста на случващото се в живота. А когато осъзнаеш, че е любов, те понасят крилата на спокойствието или вдъхновението и при всички случаи знаеш, че можеш да продължиш.
Неотдавна в едно обучение с екип от отдел „Човешки ресурси“ обсъждахме колко по-лесно се решават конфликтните ситуации, когато издигаш въпроса на следващо и следващо ниво, докато намерите общочовешки ценности, които ви свързват. От тази позиция по съвсем друг начин протича обсъждането на принципите или гледните точки, които ви разделят.
Свързаността и съзнанието ни определят през цялото време – неизбежно е, непременно има нещо, което ни свързва.
В контекста на общуването родители-деца, учители-деца е не по-различно.
Често в срещата-интервю с родителя преди курса или в индивидуалните консултации стигаме до въпроса с натиска, който преживяват децата, свързан с настойчивост и очаквания – главно по линия на ученето – домашни задачи, умения, но също и с възпитанието като цяло.
Когато родителят е воден от притеснението, че децата ще останат неграмотни, че няма да могат да си проправят път в живота, да се чувстват успешни и т.н. макар и разбираем, този страх създава несигурност.
По същия начин учителят изпада в ситуации, свързани с учебна програма, време, светоглед, очаквания, голям клас, ако щете, които го карат да упражнява контрол и натиск. Много е нелесно, да заведеш единствено с воля някого при знанието.
Затова е толкова по-естествено с любов, свобода, насочване и разпределяне на вниманието и „оркестрация на средата“ – този прекрасен израз, използван от проф. д-р Георги Лозанов, доказващ и днес, че организацията на средата, изпълването на пространството с изкуство и естетика хармонизира и прави нещата много по-лесни за възприемане, интересни и постижими.
А живеем във времената на Z поколението – децата, които като пораснали ще избират да работят това, което ги прави щастливи и няма да има значение в коя точка на света се намират, стига да се чувстват добре.
Ако искаме, децата да имат най-доброто, нека не изграждаме мотивацията им със страх и стремеж към сигурност и контрол, а с пример, изпълнен с доверие и любов. Децата имат нужда от търпение, което е съвсем естествено да отсъства от време навреме у порасналите, заради ритъма ни на живот. Затова водещ остава стремежът. А фундаментът на развитието е радостта. Изпълвайки ежедневието си с повече радост, повишаваме енергията и устойчивостта си.
И както споделям неведнъж в интервюта, една от най-важните задачи като пораснали е, да се справим с чувството за вина. Защото, когато даваш най-доброто, на което си способен в дадения момент с любов, е важно да си прощаваш за всеки миг на слабост и несигурност. Иначе децата попиват това чувство и също го преживяват, а когато страдаме от вина, лесно се поддаваме на манипулация и светът се оцветява в други цветове.
Каквото и да става, бъдете свързани, пазете тази връзка и я издигайте, докато намерите нещото, което ви събира, а не ви разделя!
Желая ви ярки цветове в пейзажа на деня ви, смях и игра!